Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Само веднъж видях, че успя да я засегне. Беше много късно, бяхме в апартамента на близнаците. За щастие Чарлс бе излязъл с Хенри, за да донесат лед. Брат й бе пил доста и ако бе наблизо, нещата със сигурност щяха да излязат извън контрол. Бъни бе толкова пиян, че едва се държеше на краката си, държеше се сносно, докато изведнъж се обърна към Камила и каза:
— Как така живеете заедно?
Тя вдигна рамо по онзи тъй типичен за близнаците маниер.
— А?
— Така е удобно — каза Камила. — Евтино.
— Да де, ама го намирам за доста странно.
— През целия си живот съм живяла с Чарлс.
— Нямате много лично пространство, а? Толкова малко място като това? Сигурно през цялото време се пречкате един на друг?
— Апартаментът е с две спални.
— А когато посред нощ се почувстваш самотна?
Настъпи кратко мълчание.
— Не разбирам какво се опитваш да кажеш — отвърна Камила с леден тон.
— Разбираш ме — каза Бъни. — Удобно е. А е и доста класическо. Гърците са се забавлявали с братята и сестрите си, както никой друг… опа — рече той, хващайки чашата с уиски, която щеше да падне от облегалката на стола. — Със сигурност е незаконно и разни такива, но пък какво ти пука. След като си нарушила един закон, защо да не нарушиш и всички останали, а?
Втрещих се. Двамата с Франсис го зяпнахме с отворени уста, докато Бъни невъзмутимо пресуши чашата си и пак се пресегна за бутилката.
За моя пълна, абсолютно пълна изненада, Камила му отвърна язвително:
— Не бива да си мислиш, че спя с брат си, само защото не бих спала с теб.
Бъни се изсмя приглушено и злобно.
— Не можеш да ми платиш толкова, че да спя с теб, моме. Не бих го сторил и срещу всичкото злато на света.
Тя го погледна напълно безизразно със светлите си очи. После се изправи и отиде в кухнята, като ни остави с Франсис сред едно от най-тягостните мълчания, на които съм присъствал някога.
Обиди на религиозна основа, внезапни избухвания, грубости, насилие, дългове — все дребни неща, наистина дразнещи, но привидно не достатъчно, за да докарат петима разумни хора до убийство. Но, ако мога да отбележа, едва след като помогнах да бъде убит човек, осъзнах колко загадъчно и сложно може да бъде същинското убийство, при това не е задължително то да бъде обусловено от особено драматичен мотив. Би било лесно да му припишем такъв мотив. Разбира се, имаше един. Но инстинктът за самосъхранение не е толкова непреодолим, колкото си мислим. В крайна сметка Бъни не бе непосредствена заплаха, а си клокочеше тихо и бавно, бе от онзи вид заплахи, който поне в абстрактния смисъл на думата може да бъде отложен или отклонен по няколко начина. С лекота мога да си представя как в уреченото време и място ни обзема силно желание да размислим, може би дори в последната минута да отменим присъдата, което би било пагубно за нас. Страхът за собствения ни живот можеше да ни предизвика да го отведем до бесилката и да му нахлузим клупа на врата, но ни бе необходим далеч по-непосредствен подтик, за да направим още една крачка и да ритнем бурето изпод краката му.
Без да съзнава, Бъни ни бе дал такъв подтик. Ще ми се да кажа, че бях принуден да сторя онова, което сторих, тласкан от някакви непреодолими, трагични подбуди. Ще излъжа обаче, ако го кажа, ще излъжа, ако не кажа, че през онзи неделен априлски следобед, бях подтикнат от нещо съвсем различно.
Интересен е въпросът какво съм си мислел, когато в онази последна минута от живота му неговите очи се разшириха от тревожно недоверие („хайде, момчета, шегувате се, нали?“)? Определено не си мислех, че помагам на приятелите си да се спасят, нито пък изпитвах страх или вина. Дребните неща — обидите, намеците, жалките злобни забележчици, стотиците малки и неотмъстени унижения, които се бяха трупали в мен от месеци, за тях си мислех и за нищо друго. Именно заради тях успях да понеса гледката без да ме обземе и най-малко съчувствие или разкаяние, когато в онзи безкраен миг той се олюляваше на ръба на пропастта — размахващ ръце, въртящ очи като комик от немите филми, подхлъзнал се на бананова кора — а после се катурна назад и полетя надолу към смъртта си.