Империя на бури

Другият воин, Фенрис, наблюдаваше ту единия, ту другия с вдигната пред отворената му уста вилица.

Едион се подкани да тръгне и коленете му го изненадаха със стабилността си, макар и да чувстваше тялото си някак чуждо. Лизандра крачеше до него с непоклатима походка и ярко блеснали очи. Баща му го оглеждаше с непроницаема физиономия, докато...

– Толкова... – пророни Гавриел, сядайки в стола си. – Толкова приличаш на нея.

Едион знаеше, че не говори за Елин. Дори Фенрис вече се взираше в Пумата, в скръбта, изпълнила карамелените му очи.

Но Едион почти не помнеше майка си. Не помнеше почти нищо друго, освен съсипаното й лице в смъртния й час.

Затова каза:

– Тя умря, за да не ме докопа твоята кралица.

Едион не бе сигурен дали баща му диша. Лизандра пристъпи и застана по-близо, подобно на опорен камък в буйното море на гнева му.

Той прикова поглед в баща си и макар да не беше съвсем наясно откъде извират жлъчните му думи, те заплющяха от устата му като камшици.

– В елфическите лагери можеха да я излекуват, но тя не искаше да ходи там, не искаше да допусне лечителите до мен от страх, че Майев – той изплю името като отрова – ще научи за мен, че ще ме пороби като теб.

Цветът се бе изцедил от бронзовото лице на баща му. Кой знае какво си беше мислил досега – не че Едион го интересуваше. Вълкът се озъби на Пумата.

– Майка ми е била на двайсет и три. Не се омъжила, затова семейството й я низвергнало. Отказала да признае пред когото и да било кой е баща ми и търпяла презрението им, всички унижения без нито капка самосъжаление. И го е правила от любов към мен, не към теб.

Внезапно му се прииска да беше извикал Елин със себе си, за да я накара да изгори баща му като онзи командир в Илиум, защото само като гледаше това лице – собственото си лице... го намразваше още повече. Мразеше го заради майка си, която бе загинала самотна и тъжна едва на двайсет и три, по-млада от него сега.

– Ако проклетата ви кралица опита да ме отвлече – изръмжа Едион, – ще й прережа гърлото. Ако нарани семейството ми повече, отколкото е успяла досега, ще прережа и твоето.

– Едион – пророни дрезгаво баща му.

Като чу от неговата уста името, което майка му му беше дала...

– Не искам нищо от теб. Освен ако нямаш намерение да ни помогнеш, в този случай няма да откажа... подкрепата ти. Друго не желая от теб.

– Съжалявам – каза баща му и очите му се изпълниха с толкова мъка, че се запита дали току-що не го беше посякъл.

– Не на мен трябва да се извиняваш – рече Едион, обръщайки се към вратата.

Столът на баща му изскърца върху пода.

– Едион.

Той продължи към вратата и Лизандра тръгна до него.

– Моля те – промълви баща му, но ръката на Едион вече беше върху дръжката на вратата.