Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
В крайна сметка всичко се нареди. Знаех си, че щом аз съм получила неговите дрехи, той пък е получил моите. И наистина — докато Бренда продължаваше да удря бясно клавиатурата на компютъра си, на мобилния ми телефон се появи съобщение:
ДА ПОЗНАЯ — ПРАНЕТО МИ Е У ТЕБ.
На което аз отговорих:
ДА ПОЗНАЯ — МОЕТО Е У ТЕБ.
— Заповядайте! Нещо друго?
Връщам се към настоящето и виждам Бърт да слиза от стълбата, сграбчил няколко свещи. За човек, който изглежда в разгара на осемдесетте, е доста пъргав.
Свеждам очи към списъка си. Робин ми осигури свинския кокал, чесъна и всичките билки с екзотични имена. Аз вече си имам някаква връв. А сега имам и свещи. Значи единственото, което остава…
— А продавате ли пера?
— Пера ли? — изсумтява старецът. — Какви по-точно?
— Черни. За предпочитане от гарван или врана.
Той се почесва по наболата брада на бузата си и ме поглежда с присвити очи.
— Не прочетохте ли табелата? Това е железарски магазин, а не магазин за домашни любимци!
— О, извинете! Разбира се! — смотолевям, бързо плащам и излизам от магазина. Какъв срам! Звуча като пълно хахо!
Тръгвам обратно за нашата квартира. Е, значи това е. Щом не мога да намеря пера, значи не мога да направя и заклинанието. Изпълнена с тайничко облекчение, че се отървах така лесно, аз завивам зад ъгъла. Където внезапно ме удря силен порив на топъл вятър. Около мен се разхвърчават боклуци, найлонова торбичка се разтваря и полита нагоре като балерина, а после нещо изпърхва и пада в краката ми. Свеждам поглед.
Две пера. Две черни пера.
Не че съм суеверна, но какво друго да е това, ако не знак?
Именно.
Точно в девет и трийсет аз съм напълно оборудвана и готова да потегля за великото си приключение в магията. Е, почти.
— Пера? — пита Робин. Въоръжена със списъка на всичко, което ми трябва, тя проверява за последен път и отмята, за да е сигурна, че нищо не е забравено.
Вадя ги от чантата си и ги размахвам срещу нея.
— Чавка! — отсича тя и тържествено ги отмята в списъка. Приема всичко адски сериозно, почти като военна операция. Операция с кодовото наименование „Успешно избавление“.
— Червена връв?
Правя същото.
— Чавка.
— Свински кокал?
Вадя го от раницата си. Увит е в неговите боксерки. Останалото пране му го върнах, обаче боксерките запазих. Отчасти, защото имах нужда от някаква негова дреха заради заклинанието, но най-вече, защото на Нейт въобще не му трябва да носи тези боксерки. Нито пред мен, нито пред която и да е друга жена. Те просто трябва да си отидат! Правя го за доброто на всички жени по света — това е като извоюването на равни права или правото на гласуване. Защото никоя жена след мен не трябва да изживява ужаса от сблъсъка с боксерки на ананасчета!
— Превъзходно! — отсича Робин, завършвайки списъка си, и се ухилва. — Е, а сега късмет!
— Благодаря — усмихвам се неуверено аз. Нещо ми подсказва, че късметът определено ще ми трябва.
Исках Робин да дойде с мен, обаче тя ми отказа, защото трябвало да ходи на рейки. Освен това допълни, че трябвало да го направя сама, защото иначе заклинанието нямало да подейства. „Магията изисква самота!“ — бе отсякла компетентно тя.
Както ставаше ясно, магията изисква и редица други неща.
Излизам от нашия апартамент и се отправям към мъничък парк на няколко пресечки от нас. Даже не точно парк, а малък зелен триъгълник с няколко пейки и шепа цветя. През деня тук обикновено е пълно с хора, които ядат обяда си, изтягат се на тревата, за да си бъбрят, четат си вестника или просто се радват на миниатюрното петънце природа насред бетонните небостъргачи, на цветовете на фона на общата сивота.
Обаче сега, през нощта, градинката е съвсем празна и потънала в мрак. Не че в Манхатън има място, където е съвсем тъмно — изобилието от лампи, неонови табели и билбордове наоколо се грижи затова. Но все пак е достатъчно тъмно за моите цели. Или поне така ми се ще да си мисля, макар да се изпълвам с необясним страх.
Пробвам желязната врата. Заключена е. Ще се наложи да се прехвърля през нея.
Не за първи път днес поставям под въпрос здравия си разум, но както каза и сестра ми, не трябва да изпускам от очи голямата картина. „Забрави онези приказки, че не целта била важна, а пътуването! — бе отсякла безапелационно тя. — Ключовото винаги е целта! Пътуването няма никакво значение!“