![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– Докато влезете при Хюрем хасеки, не знаех. Кълна се. На нас не бяха казали.
– Виж ти! – възкликна Михримах и се закова на място.
Реагираше така, когато беше много ядосана или изненадана.
– Виж каква работа! Майка ни иска да ме омъжва. Няма човек в двореца да не го знае, но от нас се крие!
Тръгна отново, но само след крачка пак се закова. Есма въобще не го очакваше и залитна напред, трите придворни не успяха да се спрат и я блъснаха в Михримах. Михримах обаче не усети нищо. Съзнание й работеше с пълна сила единствено да открие начин как да се измъкне от този капан. За кого искаше да я омъжи майка й? Отговори й троснато „Не искам и да знам!“, но всъщност не беше вярно.
– Есма! – наведе се тя към ухото на девойката. – Знаеш ли?
– Какво, принцесо?
– Кой е?
Гувернантката й се вцепени. Погледна безпомощно към разтрепераните зад гърба й придворни. Видът й я издаде: „Какво да кажа сега?“
– Знаеш го! – въздъхна Михримах. – Кой е?
Докато Есма се мъчеше да се овладее, Михримах й изкрещя:
– Чакай! Не ми го казвай! Не искам да го чуя!
Облекчението на гувернантката, че се е отървала, не трая дълго.
– Отказах се. Казвай! Кой е?
Есма се огледа уплашено наоколо и само и само да спечели още една секунда време, смъмри придворните:
– Xайде, вие тръгвайте!
Защо ли й трябваше да го крие? Реши се, наведе се към ухото на Михримах и й го прошепна.
– Господи Боже мой!
Михримах не се поколеба дори за миг и тръгна обратно. Не виждаше приведените до земята прислужници. „Не може да ми го причини!“ – мълвеше тихо, докато пресичаше като светкавица предния салон на майка си. Разярено отвори вратата, която преди малко блъсна на излизане. – Валиде! – засили се още от прага направо към нея.
– И ние очаквахме да се върнете! – започна тя, но Михримах не й даде възможност да продължи:
– Омъжвате ме, майко, за един куц човек на възрастта на баща ми?
Случи се нещо нечувано. Нямаше човек да не е чул за красотата на чешмата на Дилруба. А когато сред хората плъзна мълва, че тази чешма е посветена на едно рано починало незнайно девойче, пред казармата на еничарите, започнаха да се струпват любопитни посетители.
Няколко седмици подред между прииждащите да я видят и дежурните постови се водеха ожесточени спорове. Еничарите спираха онези, които нахалстваха да влязат, с крясъци:
– Махайте се! Военната казарма да не ви е конският пазар, та се бутате с ръце и крака да влезете! Изчезвайте!
Другите, наредени на опашка, също се молеха на избутващите ги войници:
– Имайте страх от Аллах! Срамота е, грях е! Една глава от Корана не сте прочели за душата на Дилруба хатун!
Най-накрая разрешиха. Всеки петък дворът на казармата Еюб бе отворена за желаещите да посетят чешмата, да прочетат молитва за душата на Дилруба хатун и да изпият от нея тасче студена вода.
Но сега пък възникна друг проблем. Не останаха жени, които си търсят съпрузи, млади бездетни булки и жадуващи изцеление болни хора да не пият вода тас по тас, започнаха да връзват лентички тук и там по чешмата, та Дилруба да съдейства молитвите им да бъдат чути от Аллах. Още четвъртият петък Чешмата на Дилруба беше украсена като булка с червени и морави лентички.
Принцеса Михримах научи новината за това от Есма.
– Красива моя господарке, в казармата срещу тюрбето на Еюб са изградили такава чешма, че народът се стича на върволици да я посещава.
На Михримах не й се слушаха такива работи. На душата й сякаш лежеше воденичен камък. И все пак попита:
– И за какво?
– Било чешма на някаква светица. Който отидел да изпие един тас от водата й и да се помоли за душата на Дилруба хатун, всяко негово желание се сбъдвало.
Като видя, че Михримах витае някъде другаде, Есма забърбори.
– Дилруба... Колко странно, нали? Не знам дали си спомняте – дъщерята, която търсеше онзи възрастен човек на Стръмния пазар – се казваше Дилруба.
Михримах сякаш се пробуди от сън.
– Какво? – погледна към гувернантката тя.
Есма се стресна от вика на господарката си, но въпреки това повтори:
– За чешмата говорех... Чешмата на Дилруба.
Чак тогава в съзнанието й просветна онова, за което разказваше гувернантката. А в същото време Есма продължаваше да обяснява:
– От едната страна, принцесо, мраморът бил изваян като женска коса! Който го видел, направо се захласвал. Коса, косъм по косъм, се спускал през женското рамо чак до талията. Сигурно светицата е била много красива жена.
– Какво?
Есма знаеше колко разсеяна е господарката й в последно време и затова не й беше обидно, че се наложи сама да се попита: „Това момиче дали изобщо ме чува?“