Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
— Кога?
— Само след нападението — каза Мълдун. — Намирало се е в колата след нападението. Радиото също е било счупено, затова е оставило и него. Детето е умно и е знаело, че няма да му свърши работа.
— Щом е толкова умно — рече Дженаро, — къде е отишло? На негово място щях да остана тук и да чакам някой да ме прибере.
— Да — съгласи се Мълдун. — Но сигурно не е могло да остане. Ами ако тиранозавърът се е върнал? Или някое друго животно. Все нещо го е накарало да се махне.
— Къде ли е отишло?
— Ще се опитаме да разберем — каза Мълдун и тръгна обратно към пътя.
Дженаро наблюдаваше Мълдун, който се наведе над земята и я освети с фенерчето. Беше изцяло погълнат от търсенето, лицето му бе на няколко сантиметра от калта. Наистина вярваше, че ще открие нещо, че поне едно от децата е живо. Дженаро го гледаше безучастно. Бе толкова ужасен от откъснатия крак, който намериха, че беше твърдо решен да забрани парка и да го унищожи. Думите на Мълдун бяха без значение. Дженаро го подозираше в неоправдан оптимизъм, безпочвени надежди и…
— Виждате ли тези следи? — запита Мълдун, без да вдига поглед от земята.
— Какви следи? — рече Дженаро.
— От стъпки… вижте, идват насам откъм пътя. На възрастен човек са. От обувка с каучукова подметка. Вижте разположението на грайферите…
Дженаро виждаше единствено кал и светлината от фенерчетата, която се отразяваше в локвите.
— Тук личи — продължи Мълдун, — че следите на възрастния идват отсам и че към тях се присъединяват други следи. Малки и средно големи… движат се в кръг, застъпват се… като че ли са стояли и са разговаряли… Но ето тук, изглежда, са побягнали… — Той махна с ръка. — Нататък. Към парка.
— Човек може да види каквото си иска в тази кал — поклати глава Дженаро.
Мълдун се изправи и отстъпи. Погледна надолу към земята и въздъхна.
— Каквото и да говорите, обзалагам се, че едно от децата е живо. А може би и двете. А вероятно и някой от възрастните, ако тези следи не са на Реджис. Трябва да претърсим парка.
— Тази нощ ли? — попита Дженаро.
Но Мълдун не го слушаше. Отдалечи се към насипа от мека пръст близо до една отточна тръба. Пак се наведе към земята.
— Как беше облечено момиченцето?
— За Бога, откъде да знам!
С бавни стъпки Мълдун се отправи към храстите край пътя. След миг и двамата чуха някакво свистене. Несъмнено го издаваше животно.
— Вижте какво — каза уплашено Дженаро, — не е ли по-добре…
— Шшшт! — рече Мълдун.
Той спря и се ослуша.
— Сигурно е от вятъра — предположи Дженаро.
Този път свистенето се чу съвсем ясно. Не беше вятърът. Идваше от храстите край пътя точно пред тях. Не приличаше на животински звук, но Мълдун се приближи предпазливо. Размаха фенерчето и извика, ала свистенето не се промени. Мълдун отмести листата на една палма.
— Какво е това? — попита Дженаро.
— Малкълм — отвърна Мълдун.
Иън Малкълм лежеше по гръб с леко отворена уста. Кожата му беше пепелявосива. Дъхът му излизаше със свистене от гърдите. Мълдун подаде фенерчето на Дженаро и се наведе да прегледа тялото.
— Засега не виждам наранявания — каза той. — Главата е добре, гърдите, ръцете…
Тогава Дженаро освети краката му.
— Направил си е турникет.
Коланът на Малкълм беше здраво пристегнат около дясното му бедро. Дженаро премести светлината по-надолу. Десният глезен беше неестествено извит навън, крачолът на панталона бе сплеснат и напоен с кръв. Мълдун леко докосна глезена, и Малкълм простена.
Мълдун отстъпи назад и се замисли какво да предприеме. Може би Малкълм имаше и други рани. Може би гръбнакът му беше счупен. Може би не биваше да го местят. Но ако го оставеха тук, щеше да умре от шок. Само защото се беше сетил да си сложи турникет, не бе загинал от загуба на кръв. Вероятно и сега бе обречен. По-разумно беше да го пренесат в лагера.
Дженаро му помогна да вдигнат ранения и двамата с усилие го качиха на раменете си. Малкълм изпъшка и дишането му стана неравно.
— Лекс — прошепна той. — Лекс… отиде… Лекс…
— Кой е Лекс? — попита Мълдун.