Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
Заслепеният Буе замахна с косата. И уцели. Но не вещера, който се измъкна с пирует. Той удари своя все още държащ се за задника другар. И му отсече главата. От срязаната трахея със силно съскане излезе въздух, кръвта изригна от артериите като лава от кратера на вулкан — високо, чак до тавана.
Банг стоеше и кървеше подобно на безглава статуя във фонтан, като се задържаше вертикално върху огромните си плоски стъпала. Ала накрая са наклони и рухна като дънер.
Буе потърка залетите си с кръв очи. Изрева като бивол, когато най-накрая осъзна какво се е случило. Затропа с крака, замахна с косата. Завъртя се на място, търсейки вещера. Не го намери. Защото Гералт беше зад гърба му. Ударът под мишницата изтръгна косата от ръцете на Буе, той се хвърли към вещера с голи ръце, но очите му отново се напълниха с кръв и гигантът се блъсна в стената. Гералт скочи, съсече го.
Буе явно не знаеше, че е срязана артерията му. И че вече отдавна би трябвало да е умрял. Той пищеше, въртеше се на място, размахваше ръце. Но коленете му омекнаха и той се спусна върху тях в локва кръв. Продължи да пищи и да размахва ръце, както беше на колене, но все по-бавно и по-слабо. За да го довърши, Гералт се приближи и го ръгна с меча под гръдната кост. Това беше грешка.
Огротролът застена и се хвана за острието, предпазителя и ръката на вещера. Очите му се замъглиха, но той не отслаби хватката си. Гералт сложи ботуш на гърдите му, опря се, задърпа. Макар и от ръката на Буе да течеше кръв, той не я разтваряше.
— Ти, глупав кучи син — процеди влизащият в пещерата Пащор, като се целеше във вещера с двустрелния си арбалет. — Дошъл си да срещнеш смъртта. Ще си я получиш, проклет боклук. Дръж го, Буе!
Гералт се дръпна. Буе изстена, но не го пусна. Гърбушкото се озъби и натисна спусъка. Гералт се сви, тежката стрела облиза хълбока му с перата си и се заби в стената. Проснатият по корем Буе пусна меча и сграбчи вещера за краката, обездвижи го. Пащор изръмжа триумфално и вдигна арбалета.
Но не успя да стреля.
В пещерата като сива стрела влетя огромен вълк. Той удари Пащор по вълчи, в краката, изотзад, като разкъса сухожилията и артериите под коляното. Гърбушкото извика и падна. Тетивата на изпуснатия арбалет изщрака. Буе захриптя. Стрелата беше попаднала право в ухото му и беше влязла вътре до перата. А накрайникът беше излязъл през другото ухо.
Пащор започна да вие. Вълкът беше отворил страховитата си паст и беше обхванал с нея главата му. Воят премина в хриптене.
Гералт отблъсна от краката си огротрола, който най-после беше умрял.
Дусарт, вече в човешки облик, стоеше над трупа на Пащор, като бършеше устните и брадичката си.
— Четиридесет и две години бях върколак — каза той, като погледна вещера в очите. — И най-накрая се случи да ухапя някого.
— Длъжен бях да дойда — оправдаваше се Дусарт. — Реших, че трябва да ви предупредя, господин Гералт.
— За тях? — Гералт избърса острието си и посочи неподвижните тела.
— Не само.
Вещерът влезе в помещението, което сочеше върколакът. И неволно отстъпи.
Каменният под беше черен от спекла се кръв. Насред помещението зееше дупка. До нея се извисяваше купчина от трупове. Голи и осакатени, съсечени, разфасовани, някои с одрана кожа. Трудно беше да се определи колко са.
От дълбините на дупката долитаха ясни звуци на хрущене и трясък от прегризани кости.
— По-рано не можех да подуша това — промърмори с отвращение Дусарт. — Едва когато отворихте тази врата, разбрах какво има там долу… Да бягаме оттук, господине. По-далеч от тази касапница.
— Трябва да свърша още нещо. Но ти върви. Много ти благодаря, че дойде да ми помогнеш.
— Не ми благодарете. Бях ви в дълг. И съм щастлив, че можах да го върна.
Нагоре водеше стълба, виеща се в изсечен в скалата цилиндричен проход. Гералт изброи шейсет и две стъпала, преди да стигне до някаква врата.
И тази имаше проход за котка. И също като долната беше затворена, но без магия, затова се отвори с просто натискане на дръжката.
Помещението, в което Гералт влезе, нямаше прозорци и беше слабо осветено. От тавана висяха няколко магически кълба, но само едно от тях беше активно. Вонеше ужасно на химия и всевъзможни гадости. От пръв поглед беше ясно що за място е това. Буркани, бутилки и шишенца на рафтовете, реторти, стъклени съдове и епруветки, стоманени инструменти и приспособления, накратко — лаборатория, без никакво съмнение.
На полицата до входа бяха наредени големи стъклени буркани. Най-близкият беше пълен с човешки очи, плаващи в жълта течност като сливи в компот. Във втората имаше хомункулус, не по-голям от два събрани заедно юмрука. В третата…