Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
— Моля, седни.
Стопанката продължаваше да стои, като мачкаше в ръце полата. Децата седнаха на ниска пейка до печката.
Медальонът на шията на Гералт трепереше. Силно и непрекъснато. Мяташе се под ризата като пленена птица.
— Този меч — каза жената, като се приближи до печката — трябваше да го оставиш в пристройката. Неприлично е това, да се сяда с оръжие на масата. Само разбойниците правят така. Ти разбойник ли си?
— Прекрасно знаеш какъв съм — отсече вещерът. — А мечът ще остане там, където си е. За напомняне.
— За какво?
— За това, че прибързаните постъпки имат лоши последствия.
— Тук няма никакво оръжие, така че…
— Да бе, да — неучтиво я прекъсна Гералт. — Не се преструвай, госпожо стопанке. Селската къща и дворът са цял арсенал, мнозина вече са били погубвани с мотики, да не говорим за веригите и вилите. Чувал съм за един, убит с бутало от маслобойна. Човек може да нанесе вреда с всичко, ако поиска. Или ако бъде принуден. И след като сме заговорили за това, остави на мира тази тенджера с вряла вода. И се отдръпни от печката.
— Аз нищо не съм замисляла — отговори бързо жената, като явно лъжеше. — А това не е вряла вода, а борш. Исках да те нагостя…
— Благодаря. Но не съм гладен. Затова не докосвай тенджерата и се отдръпни от печката. Седни там, при децата. И ще изчакаме спокойно стопанина.
Седяха в тишина, прекъсвана само от жуженето на мухите. Медальонът трепереше.
— В печката се приготвя тава със зеле — прекъсна тежкото мълчание жената. — Трябва да се извади и да се разбърка, че ще прегори.
— Нека тя да го направи. — Гералт посочи най-малкото от момичетата.
Момичето стана бавно, като го гледаше изпод гривата си. Взе фурнаджийска кука с голяма дръжка, наведе се към вратичката на печката. И изведнъж скочи към Гералт като котка. Искаше да прикове с куката шията на вещера към стената, но Гералт се отдръпна, улови я за гривата, повали я върху глинения под. Тя започна да се изменя още преди да е паднала.
Жената и другите две момичета вече се бяха променили. Върху вещера скочиха три вълка — сива вълчица и две вълчета, с налети с кръв очи и оголени зъби. В скока си те се разделиха и по вълчи го нападнаха от всички посоки. Вещерът отскочи, блъсна пейката към вълчицата, а вълчетата ги отхвърли чрез удари с юмруци, облечени в ръкавиците със сребърни шипове. Те заскимтяха, притиснали се към земята с оголени зъби. Вълчицата зави диво, скочи отново.
— Не! Едвина! Не!
Тя се нахвърли върху него и го притисна към стената. Но вече в човешки облик. Момичетата веднага се превърнаха обратно в деца и застанаха на колене до печката. Жената остана на колене в краката му, като гледаше със засрамен поглед. Гералт не знаеше от какво се срамува — от нападението или от това, че то не се беше оказало успешно.
— Едвина! Как така? — избуча, опрял ръце на хълбоците си, висок брадат мъж. — Ти какво?
— Това е вещер! — изсумтя жената, все още стоейки на колене. — Разбойник с меч! Дошъл е за теб! Убиец! Вони на кръв!
— Мълчи, жено! Аз го познавам. Извинявайте, господин Гералт. Нали нищо ви няма? Простете. Не е знаела… Мислела е, че щом сте вещер…
Мъжът се сепна, огледа се неспокойно. Жената и момичетата се струпаха накуп край печката. Гералт можеше да се закълне, че чу тихо ръмжене.
— Нищо не е станало — каза вещерът. — Не се сърдя. Но ти се появи точно навреме. Много навреме.
— Знам. — Брадатият забележимо трепна. — Знам, господин Гералт. Седнете, седнете на масата… Едвина! Дай бира!
— Не. Да излезем, Дусарт. За няколко приказки.
Насред двора седеше риж котарак. При вида на вещера той моментално скочи и се скри в храстите коприва.
— Не искам да притеснявам жена ти и да плаша децата — започна Гералт. — Освен това имам една работа, за която искам да ти разкажа на четири очи. Разбираш ли, става въпрос за една услуга.
— Всичко, каквото пожелаете — изпъна се брадатият. — Само кажете. Ще изпълня всяко ваше желание, стига само да е по силите ми. Имам дълг пред вас, огромен дълг. Благодарение на вас съм жив. Защото вие някога ме пощадихте. Благодарение на вас….
— Не на мен. На себе си. На това, че дори във вълчи облик ти си остана човек и никога никому не си причинявал зло.
— Не съм причинявал, вярно е. И какво ми донесе това? Щом у съседите се появиха някакви подозрения, веднага ми изпратиха вещер. Макар и бедняци, пестяха всеки грош, за да могат да ви наемат срещу мен.