Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
— Обмислях да им върна парите — призна си Гералт. — Но това можеше да предизвика подозрения. Затова им дадох думата си на вещер, че съм премахнал от теб върколашката магия, излекувал съм те от ликантропия и ти сега си най-нормалният човек на света. Такъв подвиг трябва да струва нещо. Когато хората платят за нещо, вярват, че платеното става истинско и законно. Колкото по-скъпо, толкова по-добре.
— Направо се разтрепервам, когато си спомня за този ден. — Дусарт пребледня въпреки тена си. — Едва не умрях от страх, когато ви видях със сребърния клин. Помислих, че е дошъл сетният ми час. Малко ли слухове се носеха? За вещерите убийци, обичащи кръвта и страданията? А вие, оказа се, сте хубав човек. И добър.
— Не преувеличавай. Но ти послуша съвета ми и напусна Гуамез.
— Бях принуден — рече мрачно Дусарт. — В Гуамез като че ли повярваха, че магията от мен е свалена, но вие бяхте прав — на бившия върколак също не му е леко сред хората. Стана както казвахте: за хората това кой си бил означава повече от това кой си. Трябваше да се махна оттам, да отида в други краища, където никой не ме познава. Скитах се, скитах се… Докато не попаднах тук. И тук се запознах с Едвина…
— Рядко се случва двама териантропи да направят двойка — поклати глава Гералт. — Още по-рядко такива двойки имат потомство. Ти си щастливец, Дусарт.
— Да знаете — озъби се върколакът, — че дечицата са като от картинка, ще израснат прекрасни дами. А с Едвина си паснахме идеално. Ще съм с нея до края на дните си.
— Тя веднага разпозна в мен вещера. И веднага беше готова да се отбранява. Няма да повярваш, но възнамеряваше да ме нагости с врящ борш. Сигурно се е наслушала на върколашки приказки за кръвожадни вещери, наслаждаващи се на чуждите страдания.
— Простете ѝ, господин Гералт. А борша ще го опитаме. Едвина прави великолепен борш.
— Може би е по-добре да не се натрапвам — поклати глава вещерът. — Не искам да плаша децата, още по-малко пък — да притеснявам съпругата ти. За нея аз все още съм разбойник с меч, едва ли може да се очаква, че тя веднага ще се изпълни с доверие към мен. Каза, че воня на кръв. В преносен смисъл, както разбирам.
— Не съвсем. Не искам да ви обидя, господин вещер, но ужасно смърдите на кръв.
— Не съм имал контакт с кръв от…
— Около две седмици, бих казал — довърши вместо него върколакът. — Това е спечена кръв, мъртва, докосвали сте се до нещо окървавено. Има и по-ранна кръв, някъде от преди месец. Студена кръв. Кръв на влечуго. От самия вас също е текла кръв. Жива кръв, от рана.
— Изумен съм.
— Ние, върколаците — изпъчи се гордо Дусарт, — имаме по-чувствително обоняние от хората.
— Знам — усмихна се Гералт. — Знам, че нюхът на върколаците е същинско чудо на природата. Затова и дойдох да помоля за услуга точно теб.
— Кафявозъбки — подуши Дусарт. — Кафявозъбки, тоест земеровки. И полевки. Много полевки. Лайна. Много лайна. Главно от белки. И лисици. Нищо повече.
Вещерът въздъхна, после се изплю, без да скрива разочарованието си. Това беше вече четвъртата пещера, в която Дусарт не надушваше нищо освен гризачи и хищници, които ловуваха същите тези гризачи. И изобилие от лайна — и на едните, и на другите.
Преминаха към следващия зеещ в скалите отвор. Камъчетата се изплъзваха изпод краката, сипеха се по склона. Беше стръмно, вървеше се с усилие, Гералт вече беше започнал да се уморява. Дусарт в зависимост от мястото се превръщаше във вълк или си оставаше в човешки облик.
— Мечка — каза той, като изду ноздри в следващата пещера. — С малки. Имало я е, но си е тръгнала, няма я вече там. Затова пък има полевки. Кафявозъбки. Прилепи. Много прилепи. Хермелин. Белка. Росомаха. Много лайна.
Поредната пещера.
— Самка пор. Има течение. И росомаха. Не, две. Двойка росомахи. Подземен извор. Водата е леко сярна. Гремлини, цяло стадо, десетина бройки. Някакви амфибии, като саламандри… Прилепи…
От разположен някъде високо издатък в скалата излетя огромен орел и закръжи над тях, като издаваше крясъци. Върколакът вдигна глава, погледна планинските върхове. И тъмните облаци, надвиснали над тях.
— Идва буря. Що за лято, нито ден без буря… Какво правим, господин Гералт? Следващата дупка?
— Следващата дупка.
За да се доберат до тази следващата, бяха принудени да преминат през падащ от скалите водопад, не особено голям, но достатъчен, за да подгизнат здравата. Обрасналите с мъх скали тук бяха хлъзгави като сапун. Дусарт, за да може да ходи някак, се превърна във вълк. Гералт, който няколко пъти се подхлъзна опасно, се примири, изруга и премина трудния участък на четири крака. Добре че Лютичето не е тук, помисли си той, защото щеше да опише това в балада. Отпред ликантроп във вълчи облик, след него вещер на четири крака. Хората много щяха да се забавляват.