Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
— Голяма дупка, господин вещер — подуши Дусарт. — Голяма и дълбока. Там има планински тролове, пет или шест възрастни тролове. И прилепи. Куп прилепови лайна.
— Да вървим нататък. Към следващата.
— Тролове… каквото и в предишната. Пещерите са свързани.
Мечка. Мече. Било е там, но си е тръгнало. Скоро.
Мармоти. Прилепи. Листоноси.
Върколакът отскочи от следващата пещера като попарен.
— Горгона — прошепна той. — В дълбините на ямата има огромна горгона. Спи. Там няма нищо друго.
— Нищо чудно — промърмори вещерът. — Да се отдалечим. Тихо. Че току-виж се събудила…
Отдалечиха се, като се оглеждаха неспокойно. Към следващата пещера, за щастие, разположена далеч от бърлогата на горгоната, се приближиха бавно, давайки си сметка, че предпазливостта няма да им навреди. Не им навреди, но се оказа излишна. Следващите няколко пещери не криеха в дълбините си нищо освен прилепи, мармоти, мишки, полевки и кафявозъбки. И цели залежи от лайна.
Гералт беше уморен и разочарован. Дусарт също, и му личеше. Но трябва да се признае, че се държеше достойно, без да показва умората си нито с думи, нито с жестове. Вещерът обаче не си правеше никакви илюзии. Върколакът се съмняваше в успеха на операцията. Ако можеше да се вярва на това, което Гералт беше чувал и което бабата билкарка бе потвърдила, стръмният източен склон на планината Кремор беше надупчен като сирене. И наистина намериха безчет пещери. Но Дусарт явно не вярваше, че ще успее да надуши и да намери онази, която беше подземен вход към вътрешността на скалния комплекс на Цитаделата.
На всичкото отгоре засвятка, загърмя и заваля. На Гералт му идеше да се изплюе, да изругае грозно и да прекрати мероприятието. Превъзмогна го.
— Да вървим, Дусарт. Следващата дупка.
— Както пожелаете, господин Гералт.
И изведнъж при следващия зеещ в скалите отвор настъпи — съвсем като в слаб роман — прелом в сюжета.
— Прилепи — обяви върколакът, душейки въздуха. — Прилепи и… котка.
— Рис? Дива котка?
— Котка — повтори Дусарт. — Обикновена домашна котка.
Ото Дусарт с интерес се вглеждаше в шишенцата с еликсири, наблюдаваше как вещерът пие от тях. Гледаше промените, настъпващи във външния вид на Гералт, и очите му се разширяваха от учудване и страх.
— Не ме молете да вляза с вас в тази дупка — каза той. — Не се сърдете, но няма да вляза. От страх какво има там ми се изправя козината…
— И през ум не ми минава да те моля за това. Връщай се вкъщи, Дусарт, при жената и децата. Ти ми направи услуга, изпълни молбата ми, не мога да искам повече.
— Ще почакам — възрази върколакът. — Ще почакам да излезете.
— Не знам кога ще изляза оттам. — Гералт намести меча си. — И ще изляза ли изобщо.
— Не говорете така. Ще почакам… Ще почакам до мръкване.
Дъното на пещерата беше покрито с дебел слой прилепов тор. Самите прилепи — тумбести дългоушковци — висяха на гроздове от свода на пещерата, като се въртяха и надаваха сънни писукания. Отначало сводът беше високо над главата на Гералт и той можеше да ходи бързо и удобно по равното дъно. Но удобството скоро свърши — подът, изглежда, започна да се снижава, все повече и повече, докато накрая не остана друга възможност, освен да лази на четири крака. А накрая и да пълзи.
Имаше един момент, в който вещерът почти спря, решен да се върне назад — беше толкова тясно, че имаше сериозна опасност да заседне. Но чу шума на вода, а върху лицето си усети порива на студен въздух. Като си даваше сметка, че рискува, се промъкна през процепа и въздъхна с облекчение, когато дупката започна да се разширява. Коридорът изведнъж тръгна рязко надолу, вещерът се спусна по него право в руслото на подземен поток, който се изливаше изпод една скала и изчезваше под противоположната. Някъде отгоре се процеждаше слаба светлина и именно оттам — от много високо — идваха студените подухвания.
Ямата, в която изчезваше потокът, изглеждаше напълно залята с вода, а вещерът, макар и да подозираше, че вътре има завой нагоре, не гореше от желание да се гмурка. Избра пътя срещу течението на ручея и се добра нагоре по склона до голяма зала, като подгизна до кости и се омаза с варовикова глина.
Залата беше огромна, цялата във величествени наслагвания, драперии, сталагмити, сталактити и сталактони. Потокът бягаше по дъното, издълбано в дълбок меандър. Тук също се процеждаше светлина отгоре и се усещаше слабо течение. И още нещо. Обонянието на вещера не можеше да си съперничи с това на върколака, но сега и Гералт надушваше едва доловима смрад на котешка урина.