Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
В течността в третия буркан плаваше човешка глава. Чертите на лицето, изкривени заради прорезите, отоците и обезцветената кожа, трудно можеха да бъдат разпознати, освен това се виждаха лошо през мътната течност и дебелото стъкло. Но главата беше абсолютно гола. Само магьосниците бръснат косата си до кожа.
Явно Харлан Цара така и не се беше добрал до Повис.
В останалите буркани също плаваше нещо, някакви сини и бледи гадости. Но в тях нямаше повече глави.
Насред помещението имаше маса. Стоманена маса с дренаж за течности.
На масата лежеше гол труп. Трупче. Тялото на дете. Светлокосо момиче.
Тялото беше отворено с разрези с Y-образна форма. Извадените вътрешни органи бяха разположени от двете страни на тялото, грижливо подредени. Всичко изглеждаше като рисунка в атлас по анатомия. Липсваха само означенията „Фиг. 1“, „Фиг. 2“ и така нататък.
С крайчеца на окото си забеляза движение. Край стената се плъзна голям черен котарак, погледна го, изсъска и избяга през открехната врата. Гералт го последва.
— Господине…
Той се спря. И се обърна.
В ъгъла на стаята имаше клетка. Ниска, като за кокошки. Видя тънки пръсти, стиснали железните пръти. А после и очи.
— Господине… Спасете ме…
Момче, на не повече от десет. Свито и треперещо.
— Спасете ме…
— Мълчи. Вече нищо не те застрашава, само потърпи малко. Ще се върна за теб.
— Господине! Не си тръгвайте!
— Тихо, казах.
Първо беше миришещата на прах библиотека. После като че ли гостна. А след това спалня. Голямо легло с черен балдахин върху рамка от черно дърво.
Вещерът чу шумолене. Обърна се.
На вратата стоеше Сорел Дегерлунд. Грижливо сресан, с мантия, обшита със златни звезди. До Дегерлунд стоеше нещо невероятно едро, напълно сиво и въоръжено със зариканска сабя.
— Имам приготвен буркан с формалин — каза магьосникът. — За главата ти, изрод. Убий го, Бета!
Дегерлунд още не беше успял да довърши фразата си, като се опиваше от собствения си глас, когато сивото създание — невероятно бърз сив призрак, ловък и безшумен сив плъх — вече атакуваше със свистящата си и проблясваща сабя. Гералт се изплъзна от два класически изпълнени диагонални удара. След първия усети край ухото си движението на разсечения от острието въздух, а след втория — леко докосване по ръкава. Третия удар парира с меча си, след миг бяха плътно един до друг. Той видя лицето на сивата твар — големи жълти очи с вертикални зеници, тесни процепи вместо нос, заострени уши. Тварта изобщо нямаше уста.
Раздалечиха се. Създанието веднага атакува отново, устремно, с пружинираща, танцуваща крачка, отново с диагонални удари. Отново предсказуемо. Беше нечовешки подвижно, невероятно ловко, адски бързо. Но глупаво.
Нямаше никаква представа колко бърз става вещерът след употребата на еликсири.
Гералт му позволи само още един удар, от който се изплъзна с маневра. После атакува самият той. С изкусно и стократно отработено движение. Заобиколи сивата твар с бързо полузавъртане, направи лъжливо нападение и я резна по ключицата. Кръвта дори не беше успяла да бликне, когато той извъртя меча и съсече създанието под мишницата. И отскочи, готов за още. Но повече не беше необходимо.
Както се оказа, тварта имаше уста. Която се отвори върху сивото лице като рана, дълга от ухо до ухо, но широка само половин цал. Създанието обаче така и не издаде звук. То падна на колене, после на една страна. Погърчи се малко, като размахваше ръце и крака като сънуващо куче. После умря. Тихо.
Дегерлунд допусна грешка. Вместо да избяга, той вдигна двете си ръце и започна да крещи заклинание с бесен, ръмжащ, изпълнен със злоба и омраза глас. Около ръцете му започна да се кълби пламък, взе да се образува огнено кълбо. Все едно магьосникът правеше захарен памук. Дори миризмата беше сходна.
Дегерлунд така и не успя да завърши заклинанието. Той си нямаше никаква представа колко бърз става вещерът след употребата на еликсири.
Гералт скочи и удари с меча по кълбото и ръцете на магьосника. Разнесе се бучене като от лумнал в пещ огън, посипаха се искри. Дегерлунд изврещя и изпусна огненото кълбо от кървящите си ръце. Кълбото угасна, като изпълни стаята с мирис на прегорял карамел.
Гералт хвърли меча настрани. Замахна широко с отворената си длан и удари Дегерлунд по лицето. Магьосникът изкрещя, присви се, обърна му гръб. Вещерът обхвана шията му в сгъвката на ръката си. Дегерлунд закрещя, започна да се мята.
— Ти не можеш! — започна да вие той. — Не можеш да ме убиеш! Не ти е позволено… Та аз… Аз съм човек!