Сибирски тайни

— Именно за внук! И смяташе, че Кутузов е още жив и че той, тоест Голиков, ходи при дядо си да се консултира за разни там подробности. Инак беше спокоен, кротък. През светлите си периоди излизаше на разходка, дори купуваше продукти от лавката при фермата — ту бисквитки, ту някакви евтини бонбони. С инвалидната пенсия не можеш да си позволиш разкош.

— А чести ли бяха светлите му периоди?

— Откак аз работя тук — не, много рядко, да речем, веднъж-дваж годишно, по около две седмици, та и по-малко. Може би по-рано са били по-начесто и по-задълго. Та нали болестта прогресира. Той изобщо беше болнав, често го хоспитализираха заради сърцето в обикновена болница, пък и изобщо… Зле се хранеше, отказваше да яде. Хилав беше, чудя се на какво се крепеше душата му!

— Посещаваше ли го някой?

Момичето се замисли, сви рамене.

— Не си спомням.

— Може би сте забравили?

— Едва ли — усмихна се медицинската сестра. — Нашият контингент е такъв, че… Особен е. Никой не ги посещава, нали хората най-често се озовават тук именно защото няма кой да се грижи за тях. Или роднините не искат нито да живеят, нито изобщо да се занимават с тях. Половината болни са олигофрени, сираци от детски домове, кой ще дойде да ги види? Половината са преместени тук от стационара. Щом никой не ги е взел от психиатричната болница вкъщи, значи, няма и кой да ги посещава. Вярно, има случаи и да посещават някои. И ние обикновено ги помним.

— А когато вашите болни умират, къде ги погребват?

— Ако имат роднини, ние им съобщаваме, а те сами решават. Ако си нямат никого, тогава по обичайния ред, за държавна сметка. Естествено, не ги погребваме ние. Съобщаваме където трябва, там решават в коя морга да изпратим трупа — във Вербицк, в Оружейное или в Макеевск — и оттам го прибират. А какво става по-нататък, не е наша работа.

— Роднини ли прибраха Голиков? Или беше погребан за държавна сметка?

— Не знам — поклати глава медицинската сестра. — За това наистина е по-добре да попитате началничката по медицинската част, тя отдавна работи тук, сигурно всичко знае. А вие защо питате за Голиков?

— Ами аз, разбирате ли, пиша статия за един престъпник, който е излежавал присъдата си заедно с Голиков. Нали знаете, че е бил петнайсет години в затвора за убийство и изнасилване?

— Разбира се, всички знаехме това.

— Казаха ми, че Голиков е бил много близък с онзи човек. Та си помислих: дали пък той не е идвал да види стария си познат?

— Ааа… — разочаровано проточи медицинската сестра, която явно беше очаквала от Настя някакви сензационни открития. — Е, да вървим, ще ви заведа при началничката.

Кабинетът на заместник-директорката на интерната по медицинската част се намираше на първия етаж на другата сграда. Тук режимът явно беше по-строг, на всички прозорци имаше решетки, вратите се заключваха. До входа от вътрешната страна на олющен стол седеше възрастен пазач, от когото силно лъхаше на снощно пиянство. Началничката по медицинската част — жена на възраст с уморено лице и угаснали очи — посрещна Настя неприветливо. В работа влезе още един плик, след което разговорът потече по-плавно. Началничката се обади някъде и поиска да й донесат от архива личното дело на Голиков.