Сибирски тайни
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #32
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1710-5
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Сибирски тайни». Краткое содержание книги:
Нямаше намерение да ходи в музея, камо ли пък до Горното езеро. Володя ги откара с Коротков до центъра на Вербицк, където на уречено от предишния ден място ги чакаше Виктор с колата си. И на шофьора поднесоха същата измишльотина за езерото и музея, след което Настя трябваше да изслуша кратък курс за начинаещи с описание на оптималните маршрути и възможните трудности. Тя се преструваше, че слуша, кимаше умно и мечтаеше за едно: инструктажът да свърши по-скоро.
Пътят до бившия совхоз „Пламъкът на Октомври“ минаваше през невероятно красиви места, но Настя не можеше да се наслади на гледките, защото колата безмилостно друсаше: пътищата тук наистина бяха ужасни. Въпросът за строителството на федерална магистрала в този регион беше абсолютно неотложен.
Психо неврологичният интернат, в който бе прекарал последните години от живота си Дмитрий Голиков, съществуваше отдавна, намираше се близо до совхоза и за сметка на селскостопанските работи, които не изискваха висока квалификация, успешно решаваше проблема с трудовата терапия на своите обитатели. Разбира се, никой не би сложил зад волана на трактор или друга сложна техника болен човек, но нали в селското стопанство има и много ръчен труд. Сега совхозът вече не съществуваше, но пък имаше частна ферма, запазила, колкото и да е странно, старото име, и трудът на хора с психични заболявания не беше нужен на тази ферма.
Както беше я предупредил Егоров, наложи се да пътува около час и половина: интернатът се намираше на приблизително равно разстояние от Вербицк и от други два районни центъра, които изпращали болни в него. Ето указателен знак за завой към фермата, значи, съвсем наблизо трябваше да види зданието на интерната.
Настя спря на около петдесет метра от него и известно време седя така, облегната на седалката. Трябваше да се настрои и подготви вътрешно за мястото, в което щеше да влезе след малко. Обикновеният свят, в който живеят хора, е изпълнен с различни индивидуални микрокосмоси — умове и души. Те са кой от кой по-различни, не можеш да намериш два съвършено еднакви, но ги сродява едно: поддават се на разбиране, можеш да ги разбереш някак, стига да имаш желание. Мястото, на което живеят психично болни хора, също е изпълнено с различни микрокосмоси — умовете и душите на тези хора, но тях е невъзможно да проумееш. И като всичко неизвестно и неразбираемо — това плаши. Макар и ирационален, този страх съществува. И човек не може да го избегне. Да, в интерната няма буйстващи, няма хора в състояние на остра психоза. С разума си Настя Каменская разбираше това. Но един неподдаващ се на контрол страх се надигаше у нея всеки път, когато й се наложеше да престъпи праг на психиатричен стационар.
Състоящият се от две сгради интернат изглеждаше вехт и занемарен. Явно по-рано територията е била оградена, а сега из високата трева се търкаляха само жалки отломки от оградата. За сметка на това имаше волейболна площадка с провиснала мръсна мрежа. Разбира се, никой не играеше волейбол, болните — двайсетина души, някои в инвалидни колички — кротко се разхождаха между сградите, на една от които висеше разкривена табелка „Общежитие“. Вероятно така наричаха тук отделението със свободен режим. А в другата сграда очевидно трябваше да се намира отделението с наблюдателен режим.
Именно към общежитието се насочи Настя: доколкото си спомняше, болните, настанени в такива отделения, можеха свободно да излизат от интерната, да се разхождат, да ходят където поискат и да се връщат когато решат, да посещават роднини и познати. Разбира се, във всеки интернат се спазваха собствени правила, имаше такива, в които излизането от територията беше разрешено само колективно, с придружители от медицинския персонал, и други, в които цареше пълна свобода, нямаше достатъчно служители, задължени да наглеждат болните, пък и тези болни всъщност никого не интересуваха.
Ако Дмитрий Голиков бе живял точно тук, имаше макар и малък шанс да научи нещо интересно за него. Ако пък го бяха държали в отделението с наблюдателен режим, откъдето не пускат свободно, значи, в живота му не би могло да се случи нищо освен самото му пребиваване в интерната.
Още на вратата тя се сблъска със симпатична медицинска сестра с наметната върху униформата мушама: след вчерашния проливен дъжд доста бе застудяло.
— Кого търсите? — попита младата жена, загледана в Настя с нескрито подозрение.