Съдбовният кораб [bg]

Той я плашеше. Когато бе разкрил, че е запознат с тайните ѝ надежди да си присвои властта на сатрапа, едва не беше припаднала. Когато спокойно беше предположил да я вземе за жена и бе подминал оскърблението ѝ със смях, беше почувствала, че се задушава. Дори сега ръцете ѝ бяха влажни от пот и трепереха в скута ѝ. Сърцето ѝ разтърсваше цялото ѝ тяло, откакто прислужницата я беше събудила и ѝ беше казала, че Род е долу и настоява да я види незабавно. Беше навлякла дрехите си, сопвайки се на жената, щом се бе опитала да ѝ помогне. Не бе имало време да си направи подобаваща прическа. Набързо бе разресала косата си, беше я навила стегнато на кок и прихванала с фиби към главата си. Почувства се нечиста като разпусната домашна прислужница.

И все пак една малка частичка от нея чувстваше гордост. Беше му се опълчила. Ако сянката, която бе зърнала в пролуката на вратата, беше била Роника, тя я бе предупредила. Беше заподозряла, че има някой отвъд вратата, когато той бе отправил брачното си предложение. Някак мисълта, че Роника може би е свидетел на безочливото му предложение, ѝ бе дала хладнокръвието да му откаже. Това, че Търговката можеше да чуе как ѝ говори Род, я бе изпълнило със срам. Този срам обаче се бе превърнал в изкуствен кураж. Беше се противопоставила на Род, като бе предупредила Роника. А той дори не подозираше.

Тя седеше сковано зад писалището на Давад, докато прислужницата подреждаше закуската от кафе и пресни сладки кифлички от кухнята. Всяка друга сутрин ароматът на кафето и уханието на топлите кифлички щеше да бъде апетитно. Но с Род, който стоеше в стаята и кипеше от нетърпение, уханието ѝ беше противно. Щеше ли да се досети какво е направила? И по-лошото — щеше ли тя да съжалява после за това? За времето, през което познаваше Роника Вестрит, бе започнала да я уважава. Дори Търговката да беше предателка на Джамаилия, Серила не искаше да участва в залавянето и изтезаването ѝ. Връхлетяха я спомени от собствените ѝ преживявания. Род бе говорил за „убеждаването“ на Роника така небрежно, както бе говорил и сатрапът, преди да я предаде на калсидския капитан.

Веднага след като прислужницата излезе, Род се втурна към храната и се самообслужи.

— Не можем да губим време, съветничке. Трябва да сме подготвени, преди сатрапът да пристигне с калсидците на каишка.

По-вероятно беше обратното, помисли си Серила, но не успя да огласи думите си. О, защо, защо моментният ѝ кураж бе изчезнал? Не можеше дори да мисли логично, когато той беше в стаята. Не вярваше на това, което казва; знаеше, че тя има повече политически опит от него и бе по-способна да анализира ситуацията, но някак не можеше да действа, позовавайки се на тази мисъл. Докато той беше в стаята, тя се чувстваше пленена в неговия свят, неговите мисли. Неговата действителност.