Реката на тайните [bg]

Мърсър изрови телефона от раницата й.

— Ало?

— Обажда се Роди.

— Напуснахте ли къщата?

— Току-що пристигнахме в хотела. Глезиш децата с твоята щедрост. Дори Мигел не е толкова разочарован, че го остави, защото разбра, че има басейн. А Хари вече тършува в минибара.

Мърсър се усмихна.

— Имаш ли новини от Фош? Не ми отговори, когато се опитах да се свържа с него от Лимон.

— Не. Двама от хората му се погрижиха да пристигнем благополучно в хотела, но не съм говорил с него. Сутринта обаче ми се обади една твоя приятелка, Мария Барбър.

Това беше последният човек, за когото Мърсър се надяваше да чуе отново.

— Така ли? И какво каза? — Хрумна му нещо и в гласа му се прокрадна безпокойство. — Чакай малко. Как е разбрала, че трябва да се обади на теб? Тя мисли, че съм във Вашингтон.

— Не се тревожи. И аз я попитах същото. Звъняла в къщата ти във Вашингтон и после решила да се обади на мен. Ти си й казал за мен, когато сте вечеряли заедно.

Мърсър се бе постарал да заличи от паметта си спомена за онази неприятна вечер, затова не си спомняше тази част от разговора.

— Какво искаше?

— Освен теб ли? — пошегува се Роди и после стана сериозен. — Твърди, че има информация за смъртта на съпруга си.

— Каза ли каква?

— Не. Искаше да говори лично с теб. Отговорих, че отиваш в Гатун с шурея ми и не мога да се свържа с теб. Записах номера й, ако искаш да й се обадиш.

— Как звучеше?

— Стори ми се, че е започнала деня с няколко водки.

Мърсър се намръщи.

— Запази номера. Ще и се обадя, когато приключим тук. — А може би изобщо нямаше да й се обади. Малко вероятно беше Мария да има важна информация. Вероятно беше пияна и самотна и се нуждаеше от внимание.

— Къде сте? — попита Роди.

— Според картата, която ми показа Хуан, мисля, че току-що минахме остров Баро Колонадо. Ще останем тук до късно следобед. Не искам да се навъртаме край шлюза „Педро Мигел“ по-дълго, отколкото е необходимо.

— Добра идея. Управата на Канала не забранява на екскурзионните лодки да се приближават до шлюзовете, но охраната е засилена и може да ви накарат да се махнете оттам, ако им се сторите подозрителни. Обади ми се, когато приключите.

— Добре — отговори Мърсър и прекъсна връзката.

След десетина минути Хуан Аранхо се отдалечи от шамандурите, насочи се към брега и вкара моторницата в един усамотен залив под гъстите дебели листа на палмите, които ги скриха от въздушно наблюдение и от обедното слънце. После угаси мотора и пусна котвата. Песните на птиците огласяха джунглата.