Смъртта на царете [bg]

Синовете му бяха сформирали резервни части, така че нови бойци не липсваха, но от това нямаше полза. Митридат се питаше дали войниците му не отстъпват, защото не искат първи да налетят на врага и да ги убият. След като римляните изчезнеха, подкрепленията пристигаха със силни викове и дрънчене на щитове и мечове, заобикаляха ранените в кръг и крещяха обиди и предизвикателства в нощта, но това изглеждаше като изблик на безсилна злоба, боязлив последен удар или ехидна гримаса на страхливец, застанал на място, където е в безопасност.

Мъглата полека се вдигаше. Митридат започна да щипе бузите си, за да не измръзнат. Скоро щеше да получи доклад за загубените тази нощ часови и се надяваше, че днешният ден ще е един от онези, когато всички пристигаха смаяни от късмета си, залитащи от облекчение след часове напрежение и страх. Такива нощи обаче бяха редки.

Веднъж се беше опитал да направи засада на врага — със сто души, скрити до два от постовете. На другия ден всички до един бяха намерени мъртви и изстинали. Повече не беше опитал. Призраци.

Подухна вятър и той се уви още по-плътно в наметалото си. Мъглата започна да се кълби и след минути изчезна и се видя голата тъмна равнина. Митридат замръзна, когато видя редиците мълчаливо чакащи войници. Съвършени редици легионери, с искрящи в мъчителен сребърен блясък брони. Две кохорти. Хиляда души. Чакаха го — на две хиляди стъпки от тях.

Сърцето му заби болезнено под широките мускули на гърдите, главата му се замая. Чу викове да се надигат откъм лагера — оцелелите офицери караха войниците да станат и да заемат позиция. Обзе го паника. Хиляда души от едната страна. Къде бяха останалите?

— Пратете разузнавачите! — изрева той.

Вестоносците се метнаха на конете си и се пръснаха сред палатките.

— Стрелците при мене! — извика царят.

Заповедта му беше предадена навсякъде.

Стотици мъже с лъкове започнаха да се стичат към него. Митридат събра офицерите.

— Това сигурно е някаква хитрост. Искам да пазите тази страна на лагера. Стреляйте, за да ги държите надалеч. Убийте ги всичките, ако можете. Аз ще пазя челото, където трябва да дойде главната атака. Не пестете стрелите. Не бива да ни ударят в гръб, докато другите атакуват.

Офицерите закимаха. Лицата им показваха първите признаци на вълнение, радостта на силата, когато сееш смърт с жилещите върхове на стрелите, докато собствените ти хора са в безопасност.

Митридат препусна през лагера. Отчаянието му се изпаряваше и той изправи гръб на седлото, докато гледаше как хората му застават в готовност наоколо. Беше ден, а дори призраците можеха да бъдат убити през деня.