Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
Един труп лежеше недокоснат между палатките. Царят спря и го погледна, сърдит и засрамен, че младият боец не е бил погребан. Този факт, дори повече, отколкото безстрастните погледи на войниците му, показваше колко далеч са стигнали нещата, откакто неговите войски се събраха сред хълмовете и вдигнаха наздравица за успеха си и за провала на Рим. Колко мразеше това име.
Може би трябваше да оттегли армията си, но в ума му се въртеше натрапчивата мисъл, че врагът очаква тъкмо това — той да поведе хората си в равнините. Някъде, невидим за неговите разузнавачи, се криеше цял легион войници с командир, какъвто Митридат досега не беше срещал. Този командир като че ли искаше да ги унищожи един по един. Внезапни облаци стрели обсипваха всеки, който носеше офицерски шлем или знаме. Беше се стигнало дотам, че мъжете отказваха да вдигнат знамената и по-скоро с охота понасяха да ги накажат с бичуване, отколкото да привлекат върху главите си смъртта, която смятаха за неизбежна.
Ужасно беше да наблюдава стремглавото сриване на бойния дух. Един ден беше издал заповед групите часови да убиват всеки, който се опита да дезертира, но на следната нощ бяха изчезнали още повече хора и той пак не знаеше дали са мъртви, или избягали. Понякога виждаше само купчина брони, сякаш мъжете се бяха измъкнали от метала, отърсвайки се същевременно и от честта си, но друг път броните бяха опръскани с кръв.
Митридат потърка умореното си лице. Не можеше да си спомни кога за последен път е спал, не се опитваше и да се напие, защото можеха да ги нападнат по всяко време на нощта. Враговете бяха като духове, помисли той и кръвта му се смрази. Смъртоносни, бързо движещи се духове, оставящи по тревата зад себе си безжизнена плът.
Синовете му бяха сформирали резервни части, така че нови бойци не липсваха, но от това нямаше полза. Митридат се питаше дали войниците му не отстъпват, защото не искат първи да налетят на врага и да ги убият. След като римляните изчезнеха, подкрепленията пристигаха със силни викове и дрънчене на щитове и мечове, заобикаляха ранените в кръг и крещяха обиди и предизвикателства в нощта, но това изглеждаше като изблик на безсилна злоба, боязлив последен удар или ехидна гримаса на страхливец, застанал на място, където е в безопасност.
Мъглата полека се вдигаше. Митридат започна да щипе бузите си, за да не измръзнат. Скоро щеше да получи доклад за загубените тази нощ часови и се надяваше, че днешният ден ще е един от онези, когато всички пристигаха смаяни от късмета си, залитащи от облекчение след часове напрежение и страх. Такива нощи обаче бяха редки.
Веднъж се беше опитал да направи засада на врага — със сто души, скрити до два от постовете. На другия ден всички до един бяха намерени мъртви и изстинали. Повече не беше опитал. Призраци.
Подухна вятър и той се уви още по-плътно в наметалото си. Мъглата започна да се кълби и след минути изчезна и се видя голата тъмна равнина. Митридат замръзна, когато видя редиците мълчаливо чакащи войници. Съвършени редици легионери, с искрящи в мъчителен сребърен блясък брони. Две кохорти. Хиляда души. Чакаха го — на две хиляди стъпки от тях.
Сърцето му заби болезнено под широките мускули на гърдите, главата му се замая. Чу викове да се надигат откъм лагера — оцелелите офицери караха войниците да станат и да заемат позиция. Обзе го паника. Хиляда души от едната страна. Къде бяха останалите?
— Пратете разузнавачите! — изрева той.
Вестоносците се метнаха на конете си и се пръснаха сред палатките.
— Стрелците при мене! — извика царят.
Заповедта му беше предадена навсякъде.
Стотици мъже с лъкове започнаха да се стичат към него. Митридат събра офицерите.
— Това сигурно е някаква хитрост. Искам да пазите тази страна на лагера. Стреляйте, за да ги държите надалеч. Убийте ги всичките, ако можете. Аз ще пазя челото, където трябва да дойде главната атака. Не пестете стрелите. Не бива да ни ударят в гръб, докато другите атакуват.
Офицерите закимаха. Лицата им показваха първите признаци на вълнение, радостта на силата, когато сееш смърт с жилещите върхове на стрелите, докато собствените ти хора са в безопасност.
Митридат препусна през лагера. Отчаянието му се изпаряваше и той изправи гръб на седлото, докато гледаше как хората му застават в готовност наоколо. Беше ден, а дори призраците можеха да бъдат убити през деня.
Юлий стоеше на десния фланг на ветераните, начело на кохортата „Вентул“. Три редици от по сто и шестдесет души стояха заедно с него — шест центурии от по осемдесет души, ветераните в първа и трета редица, а най-слабите бойци във втората, където не можеха да се огънат или да избягат. С Гадитик и мъжете от кохорта „Акципитер“ римляните се бяха прострели на цяла миля, мълчаливи и тихи. Игрите вече бяха свършили. Вълците знаеха, че може да загинат, преди слънцето да се издигне, но у тях нямаше страх. Бяха си казали молитвите и сега предстоеше само моментът на боя.