Големите малки лъжи [bg]

— Освен това ще се чувстваш самотен — каза Амабела след кратка пауза.

Защо умно момиченце като Амабела отказваше да каже истината? Ако насилникът бе Зиги, защо просто не го кажеше? Защо просто не се оплачеше на учителката? Много странно поведение. Обикновено децата бяха такива доносници.

— Миличка, нали знаеш, че аз съм майката на Зиги? — попита тя.

Амабела кимна с изражение „пфу, ама че въпрос“.

— Зиги държал ли се е лошо с теб, наранявал ли те е? Защото, ако е така, аз искам да го знам и ти обещавам, че ще се погрижа той никога повече да не прави така.

Очите на Амабела плувнаха в сълзи. Долната ѝ устна затрепери и тя наведе глава.

— Амабела? — каза Джейн. — Зиги ли беше?

Момиченцето каза нещо, което Джейн не успя да чуе.

— Какво каза? — попита тя.

— Не беше… — започна Амабела, но после личицето ѝ се сгърчи и тя избухна в плач.

— Не беше Зиги? — попита Джейн, изпълнена с отчаяна надежда. Усети порив да разтърси раменете на Амабела, да принуди това дете просто да каже истината. — Това ли каза преди малко, че не беше Зиги?

— Амабела! Амабела, сладурчеее! — Харпър стърчеше на ръба на пясъчника с кашон портокали за столовата. Носеше бял шал, завързан толкова здраво около шията ѝ, че изглеждаше пред задушаване — впечатление, което се засилваше от факта, че продълговатото ѝ унило лице в момента червенееше от гняв. — Какво става, за бога?

Тя пусна кашона в краката си и тръгна към тях през пясъка.

— Амабела! — каза. — Какво става тук?

Сякаш Джейн я нямаше там, или поне беше още едно дете.

— Всичко е наред, Харпър — хладно отвърна Джейн, прехвърли ръка през раменете на Амабела и посочи зад гърба на Харпър. — Портокалите ти се търкалят във всички посоки. — Къщичката на костенурката се намираше на върха на малко възвишение и кашонът на Харпър се бе килнал на една страна. Портокалите се търкаляха надолу към Стената на морските звезди, където Стю изслушваше друго дете от предучилищната група.

Очите на Харпър останаха заковани в Амабела. Харпър игнорираше Джейн толкова явно и преднамерено, че бе почти смешно, ако изключим факта, че освен това беше изключително грубо.

— Ела с мен, Амабела. — Харпър протегна ръка.

Амабела подсмръкна. Сополите ѝ се стичаха към устата по онзи небрежен, отвратителен начин, характерен за петгодишните.

— Ето ме, Харпър, ако не си забелязала! — каза Джейн и извади пакетче салфетки от джоба на якето си. Кипеше от яд. Ако разполагаше само с още една минута насаме с Амабела, може би щеше да успее да измъкне малко информация от нея. Тя протегна кърпичката към носа на детето. — Духни, Амабела.

Момиченцето послушно издуха носа си. Харпър най-после благоволи да погледне към Джейн.

— Явно ти си я разстроила! Какво ѝ каза?

— Нищо! — гневно отвърна Джейн, а вината от желанието да разтърси раменете на Амабела я разгневи още повече. — Защо просто не отидеш да събереш още няколко подписа за гнусната си петицийка?