Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Не, не — понечи да се приподигне Биляна. — Не, докато съм жива. Мъничко е то и как ще живее без майка, с чужди люде, макар и в палат? Той е все на война, баща му, и то ще бъде самичко между чужди. Но… — потреперя гласът й колебливо, ала тя не се доизказа и погледна детето с насълзени очи.
— Аз ще ти намеря пенези — рече пак монахът.
Той не стоя още дълго и Биляна се учуди, като стана да си върви:
— Толкова път си бил и сега пак…
Монахът я погледна, сега може би малко по-продължително, взе тоягата си от ъгъла и излезе прегърбен през вратата, като черна сянка, която бързо изчезна.
Той бързаше към острова, въпреки че колената му се подкосяваха от умора. Във всяка мъка и болка изпитваше някаква горчива сладост и от нея идваха сили в сърцето му. А сега бързаше да изпълни, което бе решил, и бързаше още повече затова, че то беше трудно за изпълняване.
Върна се пак по тъмна нощ. И не отиде да остави тоягата в колибата си, ами я подпря до вратата на църквата и влезе вътре. Пред иконостаса винаги гореше кандило, но докато бе той на път, бе угаснало. Светлееха само прозорчетата на църквата от зрака на ведрата звездна нощ. Не го спря и тъмнината — в малката църква той познаваше всяко нещо, знаеше го де е и без да го вижда. Коленичи пред иконата на Богородица н легна ничком да измоли прошка за грях, който бе сторил в мислите си, но искаше да стори и с ръката си. Той бе събирал много дни златото за нимбата на същата икона люспица по люспица, зрънце по зрънце, по пясъците на рекичките, които слизаха от околните планини, но то не беше негово богатство — посветил го бе на майката божия. От нея искаше да го измоли сега, легнал ничком на студените камъни пред олтара:
— Да я спася от глад… Няма кой друг да й помогне… Самотна и нещастна… На моите ръце остана… Пресвета Богородице… Помогни й чрез мене, твоя раб… Да я спася от гибел и смърт…
Когато се изправи, църквата се бе изпълнила с предутринен здрач. Монахът подигна плахо очи към иконата. Образът на Богородица едвам се долавяше, но така, неясен, изглеждаше по-истински, златната нимба около приведената глава тихо сияеше в здрача. Той и като че ди се боеше от тая оскъдна светлина, от настъпващия ден — посегна отеднаж и започна да кърти е кокалестите си пръсти нимбата. Някога сам я бе закрепил там, а сега я дърпаше като крадец, който се бои да не го заварят. Когато широкият златен полукръг остана в ръцете му, монахът го стисна здраво, извърнал лице от иконата. И току мушна златото в пазвата си. На голо под кълчищената си риза, притисна го и с ръка, да не би да изпадне.
Той излезе вън. Утрото едва-що изгряваше. Водите на двете езера, доколкото се виждаха оттук, бяха като застинали, неподвижни и светлосинкави под утринното небе. Монахът въздъхна и усети как хладният въздух проникна дълбоко в гърдите му. Едва сега усети той колко голяма беше умората му и повлече нозе към колибата си. Забрави да удари дървеното клепало, както правеше сутрин и вечер. Влезе в колибата, затвори плътно вратата й. Хвърли се ничком върху леглото и веднага заспа, притиснал на гърдите си златната нимба.
Два дни по-късно отец Емилиян влезе с тоягата си в Охрид. Той се запъти през града направо към езерото, за да умие прашните си боси нозе, набити до кръв по дългия път, ала едва стигна до главната стъгда. На стъгдата се бе събрал може би целият град и не можеше да се мине. Тълпяха се човек до човек, всички зяпнали в една посока. Монахът съгледа над главите и рамената им, далече нататък, към средата на стъгдата, висока бесилка и на нея, изглежда, току-що бяха окачени двама мъже. Близу там беше и Рун, изправил се на коня си над събралите се наоколо люде. Отец Емилиян неволно попритисна с ръка златната нимба, която криеше в пазвата си. Той видя обесените и не искаше да ги гледа повече, не искаше да гледа и своя мъчител. Наведе очи и чакаше множеството да се раздвижи, за да продължи пътя си. Людете около него приказваха възбудено, шегуваха се, смееха се високо и смехът им звучеше грозно, толкова близу до една бесилка:
— Преправени ромеи били и двамата.
— И двамата! Не го ли познаваш оня там, вдясно? Тукашен е, българин. Довел ромееца от Драч.
— Драч сега нели е наш…
— Наш, ама те с кораби идват, през морето. Идват да оглеждат.
— Спипал ги Рун тия и двамата. И нашия с ромееца.
— Всичко надушва. Да не му попаднеш в ръцете. И боляри беси. Помниш: Кукул, Михаил Кукул.
— Ако не те обеси, мъ… ще те извие с ръце като мокра риза.
— Хо-хо-хо-хоо…
— Ами! Ще кажеш и каквото не си сънувал.