Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Богомил е…
— Богомил! Богомил само по име. Сатана е той. И царят се бои от него.
— Ти говори по-тихо, че…
Тълпата по стъгдата зашумя още повече и се раздвижи. Отец Емилиян побърза да се отдалечи накъм езерото.
Той продаде нимбата още същия ден на един охридски златар, за двайсет сребърни пенези. Повече не можа да вземе. Той побърза да скрие парите, златарят побърза да скрие златната нимба. И тутакси напусна Охрид. Бързаше да занесе парите. Боеше се да не срещне и Рун по градските улици. Но Рун го настигна по пътя.
Монахът вече наближаваше мястото, където пътят се разделяше за Обител и за Преспа, когато чу отдалеко още тропот на копита. Ускори ход, размаха тоягата си по-бързо, но не се обърна да погледне. Подгони го само предчувствие, че след него върви Рун. И наистина богомилът скоро го настигна. Придружаваха го същите двама негови помощници, които бяха с него и на острова. Той се изравни с монаха и вече го отминаваше, когато изеднаж се обърна. Дебелите му вежди се дигнаха високо, строгото му лице стана някак присмехулно:
— А! Ти ли си…
Срещата беше случайна, но и страхът сякаш отеднаж изчезна от сърцето на монаха. Богомилът яздеше някое време мълчалив и отец Емилиян помисли, че ще го отмине. Ала богомилът пак заговори, без да се обръща:
— Отстъпих аз с тебе, пък знам, че ти си скрил жената. Аз с никого не отстъпвам в нищо, но за тебе великият войвода попречи. Меки очи има той, а скритият враг това и чака. Не мога да ги изтребя, като има кой да ги закриля. Днес тук ще се покаже някой, утре там… Не мога да ги затрия. Царството пак е заприличало на въшлясала риза. Да е до мене — обърна се той изеднаж към инока със зло лице, — да е само до мене, всички чернокапци ще окача на бесилката. До един.
— Всички — повтори след него отец Емилиян, гледайки пред себе си. — Как могат да бъдат всички виновни и врагове на царството!
— А вие не казвате ли, че всички люде са грешни!
— Греховете са много, човекът се ражда в грях.
— Добре сте си я наредили вие. А пък аз, като срещна двама, знам, че поне единият е враг или може да стане враг.
— Злото се лекува не с насилие, а с добро.
— А вие не заплашвате ли с пъкъла! Опашати светии. Да благодариш ти на Самуила Мокри.
Стигнали бяха до мястото, където се раздвояваше пътят, и Рун срита ядно коня си, подкара го за Обител.
Отец Емилиян сви по пътя за Преспа. И колкото повече се приближаваше към острова, толкова по-силно го обладаваше едно радостно нетърпение. Всичко бе минало благополучно, дори и срещата с богомила. В пазвата си носеше двайсет сребърни пенези. Тя ще преживее с тях още много време.
В Преспа той пристигна по тъмно. Легна в колибата си, да прекара в почивка една част от нощта, ала не можа да заспи. Нозете го боляха, мисълта му беше будна — той спори дълго в ума си с богомила. Стана от леглото по-рано, отколкото бе намислил. Зората на новия ден го настигна далеко от брега на Малкото езеро, по една пътека за Вич планина. Той бързаше нетърпеливо да направи едно добро дело, да спаси човешки души. Той бързаше да види още един път Биляна.
В Обител Рун не се бави много. Премина в Прилеп, но и там престоя само два дни. На третия ден потегли с двамата си другари на север, през Бабуна планина. Тримата конници яздиха някое време по гористите подножия на най-южното разклонение на планината. Рун пътуваше без голямо желание по тоя край и бързаше да мине през него по-скоро. Почти всички, села навътре в планината бяха богомилски и най-голямото между тях беше назовано с името на първоучителя Богомила. Откакто премина Рун на страната на царството, в сърцето му се надигаше все по-голяма злоба срещу своите. Той не се отричаше от богомилството си, но все повече и повече съдеше своите и неусетно неговото богомилство ставаше по-друго от тяхното. Това, от което се бе отрекъл, още повече ненавиждаше в тях и не желаеше да ги среща на пътя си. Той и се боеше някак от тях, при все че беше човекът, от когото се бояха едва ли не всички в царството.
Още далеко преди пладне тримата конници прехвърлиха високия хребет Чръно камение и се спуснаха по кривулиците на пътя, който слизаше ниско надолу и така извиваше, че много често се връщаше съвсем близу до току-що направения завой. На много места пътниците пресичаха завоите направо през гъсталака. По дъното на долината, в която слязоха, гората беше още по-гъста и се изправяше съвсем близу от двете страни на пътя. Рун се озърташе неспокойно ту на една, ту на друга страна, може би от прекалена подозрителност, или пък наистина бе доловил нещо и му се струваше, че някой го следи, някой го дебне, скрит в гъстата гора. В дълбоката долина беше тихо, извисилата се от двете страни планина, чак до синьото небе, изглеждаше величествена и някак тайнствена със своето мълчание, та предизвикваше неволен трепет в сърцето.