Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Струва ми се, че нещата вървят добре! — забеляза Маникан.
— А, здравей, Дьо Гиш! Здравей, бедни ми Дьо Гиш! — възкликна принцът.
— Приветствам ви, монсеньор! — отвърна Дьо Гиш, ободрен от тона на Филип. — Желая здраве, радост, щастие и благоденствие на ваше височество!
— Добре дошъл, Дьо Гиш! Тръгни от дясната ми страна. Но задържай своя кон, защото искам бавно да се движа под този зелен свод.
— Слушам, монсеньор.
Приемайки поканата, Дьо Гиш тръгна от дясната страна на принца.
— Е, драги ми Дьо Гиш — каза принцът, — разкажи какво знаеш за този женкар, когото някога познавах и който сваляше жена ми!
Дьо Гиш почервеня, а принцът примираше от смях, сякаш думите му бяха върхът на остроумието. Неговата свита счете за необходимо да последва примера му, макар че не чу шегата. Всички започнаха гръмко да се смеят до последния човек от кортежа.
Дьо Гиш, макар и смутен, не загуби присъствие на духа. Маникан го гледаше.
— Ах, монсеньор — отвърна Дьо Гиш, — бъдете милосърден към нещастника, не ме хвърляйте в устата на кавалера Дьо Лорен, за да ме разкъса!
— Как така?
— Ако чуе, че ми се смеете, той без всякаква жалост ще започне да ми се подиграва.
— На твоята любов към принцесата?
— Пощадете ме, монсеньор!
— Все пак, Дьо Гиш, признай си, че ухажваше принцесата!
— Никога в живота си, монсеньор.
— Хайде, признай си от уважение към мен! Признай си, освобождавам те от изискването на етикета. Бъди откровен, сякаш става дума за госпожица Дьо Шале или госпожица Дьо ла Валиер.
Принцът отново се заля от смях.
— Защо ли си играя с тази двуостра шпага? По този начин ранявам едновременно и теб, и моя брат. Едната е твоя годеница, а другата — негова бъдеща любовника.
— Наистина, вие днес сте в отлично настроение, ваше височество.
— Да, днес се чувствам отлично. Приятно ми е да те видя.
— Благодаря, ваше височество.
— Значи ти си ми бил сърдит?
— Аз, монсеньор?
— Да.
— Но за какво, боже мой?
— За това, че попречих на твоето ухажване на жена ми.
— О, ваше височество!
— Не отричай. Ти излезе от принцесата с озверял поглед, но това ти донесе нещастие, скъпи мой. Ти танцува в балета повече от лошо. Не се мръщи, Дьо Гиш, това не ти отива, изглеждаш като мечка. Ако принцесата гледаше към теб вчера, то аз съм напълно уверен, че…
— Какво, монсеньор? Ваше височество ме плаши!
— Тя съвсем те забрави. Принцът отново се закикоти.
„Наистина — помисли Маникан, — високият сан няма никакво значение, всички са еднакви.“ Принцът продължаваше:
— Но ти най-после се върна и има надежда, че кавалерът отново ще стане любезен.
— Защо, монсеньор? По какъв начин мога да влияя на господин Дьо Лорен?
— Много просто, той ревнува от теб.
— Нима?
— Това е самата истина.
— Това е прекалено голяма чест за мен.
— Разбираш ли, когато ти си до мен, той ме ласкае, а когато си тръгнеш, ме тормози. Знаеш ли каква мисъл ми дойде в главата?
— Не, монсеньор.
— Когато ти беше в изгнание, защото тебе те изгониха, бедни ми Дьо Гиш…
— А кой беше виновен за това, ваше височество? — попита Дьо Гиш, придавайки си недоволен вид.
— Разбира се, че не аз, драги графе — отвърна негово височество. — Не съм искал кралят да те отстранява, честна дума!
— Зная, че не сте вие, ваше височество, но…
— Но принцесата! Няма да отричам. С какво си се провинил пред нея?
— Наистина, ваше височество…
— Зная, че жените си имат приумици. Жена ми не е изключение. Но ако са те изгонили заради нея, то аз не ти се сърдя.
— В такъв случай, ваше височество, аз съм нещастен само наполовина.
Маникан, който яздеше до тях и не изпускаше нито дума, се наклони към шията на коня си, за да скрие смеха си.
— Знаеш ли, твоето изгнание ми помогна да съставя един план.
— Какъв?
— Когато Дьо Лорен не те вижда и има чувството, че царува сам, той започва да се отнася зле с мен, тогава моята жена противоположно на това става любезна с мен, независимо че я пренебрегвам. Дойде ми наум да стана образцов мъж, такава рядкост при двора. Реших да обикна своята жена.
Дьо Гиш гледаше принца с неприкрито учудване.
— Ваше височество сигурно се шегува — промърмори той с треперещ глас.