Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер

— Уви, има, и то голямо.

— Какво?

— Волята на краля.

— Волята на краля?… Кралят е против вашия брак?

— Във всеки случай го отлага. Исках съгласието на краля чрез граф Дьо ла Фер, а негово величество е отвърнал, че трябвало да се почака.

— Нима особата, която обичате, не е достойна за вас?

— Тя е достойна дори за кралска любов, принцесо.

— Искам да кажа — може би произходът й е по-нисък от вашия?

— Тя е от знатно семейство!

— Млада, красива?

— На седемнадесет години и за мен е прекрасна.

— В провинцията ли е или в Париж?

— Тя е във Фонтенбло, принцесо.

— При двора?

— Да.

— Познавам ли я?

— Тя има честта да е ваша придворна дама, ваше височество.

— Името й? — с безпокойство в гласа попита принцесата. — Освен ако — добави тя като бързо се овладя, — ако това име не е тайна.

— Не, ваше височество. Моята любов е достатъчно чиста, за да не правя от нея тайни. Още повече не бих я скрил от вас. Това е госпожица Луиза дьо ла Валиер.

Принцесата не можа да удържи възклицанието си, в което имаше нещо повече от обикновено учудване.

— Ах, Ла Валиер!… Тази, която вчера… Тя замълча.

— … се почувства зле — продължи принцесата.

— Да, ваше височество. Едва днес сутринта узнах за това.

— Виждали ли сте я днес?

— Имах честта да се сбогувам с нея.

— И вие казвате — продължи принцесата, правейки усилия да остане спокойна, — че кралят… е отсрочил вашата сватба с тази девойка?

— Да, принцесо.

— Той обясни ли с нещо тази отсрочка?

— С нищо.

— Отдавна ли граф Дьо ла Фер е искал от краля съгласие за вашия брак?

— Преди повече от месец, принцесо.

— Странно.

Сякаш облаци бяха затъмнили очите й.

— Повече от месец — повтори тя.

— Да, повече от месец.

— Вие сте прав — каза принцесата с усмивка, в която Дьо Бражелон можеше да забележи известно насилване. — Моят брат не трябва дълго да ви задържа при себе си. Заминавайте по-бързо, а аз в първото си писмо до Англия ще ви повикам от името на краля.

Принцесата стана, за да връчи на Дьо Бражелон писмото. Раул разбра, че аудиенцията е завършила. Той го взе, поклони се и излезе.

„Цял месец! — прошепна на себе си принцесата. — Нима съм била до такава степен сляпа? Нима той вече цял месец я обича?“

За да се разсее, принцесата незабавно започна да пише писмо до брат си, в което викаше Дьо Бражелон във Франция.

Както вече видяхме, граф Дьо Гиш отстъпи пред съветите на Маникан и позволи да бъде заведен в конюшнята, където те наредиха да им оседлаят коне. След това, по описаната от нас по-горе малка алея, те тръгнаха да посрещнат принца, който, след като се беше изкъпал, свеж и бодър, се връщаше в замъка покрил лицето си със женски воал, за да не изгори от лъчите на силното слънце.

Принцът беше в отлично настроение, предизвикано от съзнанието за собствената красота. Във водата той сравняваше белотата на своето тяло с цвета на кожата на придворните и се беше убедил, че благодарение на грижите му за външността никой не можеше да се сравнява с него, дори кавалерът Дьо Лорен. Освен това принцът доста успешно си беше поплувал и нервите му след дългия престой в студената вода поддържаха тялото и духа му в щастливо равновесие. Ето защо, виждайки Дьо Гиш, който галопираше срещу него на красив бял кон, принцът не можа да сдържи радостното си възклицание.