Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер

— Ей Богу, съвсем сериозно го казвам. Имам имение, което ми подари брат ми по случай сватбата ми. Жена ми има пари, дори много, защото получава едновременно от брат си и от девера си. Значи можем да напуснем двора. Аз бих отишъл в замъка Вилие-Котере. Той е разположен сред гори и ние бихме се наслаждавали на безоблачна любов в местата, където моят дядо Хенрих IV се е опиянявал от щастие с красавицата Габриел… Какво ще кажеш за този план, Дьо Гиш?

— Ще кажа, че ме хвърля в трепет, монсеньор — отвърна графът, обхванат от истинско вълнение.

— Виждам, че не би понесъл втори път да те изгонят.

— Аз ли, монсеньор?

— В такъв случай аз няма да те взема със себе си, както бях решил преди това.

— Как така няма да ме вземете със себе си, ваше височество?

— Да, ако случайно се скарам с двора.

— О, монсеньор, аз ще отида с ваше височество накрай света.

— Глупак — измърмори Маникан, като блъсна с коня си този на Дьо Гиш и за малко не го изхвърли от седлото.

След това мина покрай него с такъв вид, сякаш не му се беше удало да сдържи коня си, и му прошепна:

— Мислете какво говорите!

— Значи е решено — каза принцът, — щом си ми толкова предан, ще те взема със себе си.

— Където ви е угодно, ваше височество — радостно отвърна Дьо Гиш, — където ви е угодно, ако искате веднага!

— Готов ли сте?

Графът със смях пусна юздите и конят му се втурна напред.

— Минутка търпение — помоли принцът, да отидем в замъка.

— Защо?

— За жена ми, дявол да го вземе!

— Но защо? — попита Дьо Гиш.

— Ох, разбира се, нали ти казвам, че това е план за съпружеска любов, значи трябва да взема със себе си и жена си.

— В такъв случай, ваше височество — отвърна графът, — аз съм в отчаяние, вие се лишавате от мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Да. Защо взимате със себе си принцесата?

— Ами… забелязвам, че я обичам.

Дьо Гиш побледня, но с всички сили се мъчеше да запази веселия си вид.

— Ако обичате принцесата, ваше височество — въздъхна той, — то тази любов ви е достатъчна и приятели не са ви нужни.

— Не е лошо, не е лошо! — прошепна Маникан.

— Теб пак започва да те хваща страх от принцесата.

— Аз вече си платих за това, ваше височество. Тя беше виновница за моето изгнание.

— Боже мой! Имаш отвратителен характер, Дьо Гиш. Колко си злопаметен, приятелю.

— Бих искал вие да сте на мое място, монсеньор.

— Значи затова така лошо танцува вчера. Искал си да й отмъстиш, като я караш да прави неправилни фигури. Ах, Дьо Гиш, това е много дребнаво и аз ще й го разкажа!

— Ваше височество може да й казва каквото пожелае. Принцесата няма да ме намрази по-силно, отколкото ме мрази в тая минута.

— Хайде сега, пак преувеличаваш. И всичко това за някакви си две седмици престой на село, на които тя те е обрекла.

— Ваше височество, две седмици са две седмици, но когато умираш от скука, две седмици са пяла вечност.

— Значи не си склонен да й простиш?

— Никога.

— Хайде, хайде, Дьо Гиш, бъди по-добър и аз ще те помиря с нея. Когато я посещаваш по-често, ще видиш, че тя съвсем не е зла и е много умна.

— Ваше височество…

— Ще видиш, че тя умее да приема като принцеса и да се смее като обикновено момиче. Ще видиш, че когато тя поиска, часовете минават като минути. Дьо Гиш, приятелю, трябва да промениш мнението си за жена ми.

„Сигурен съм, — помисли си Маникан, — това е съпруг, на когото жена му ще донесе нещастие и покойният цар Кантавъл е бил истински тигър в сравнение с негово височество.“

— И така — завърши принцът, — трябва да я опознаеш по-добре. Само че аз трябва да ти показвам пътя. Принцесата не прилича на другите и затова не всеки намира достъп до сърцето й.

— Ваше височество.

— Не се опъвай, Дьо Гиш, иначе ще се скараме! — каза принцът.

— Ако той иска това — прошепна Маникан на ухото на Дьо Гиш, — достави му удоволствието.

— Ваше височество — поклони се графът, — аз се подчинявам.

— За начало ще направим така — продължи принцът, — днес при принцесата ще се играят карти. Ти ще обядваш с мен и аз ще те заведа при нея.

— Ваше височество — започна да протестира Дьо Гиш, — позволете ми да откажа.

— Пак ли! Но това е бунт!

— Вчера принцесата твърде лошо ме прие пред всички.

— Така ли? — засмя се принцът.

— Толкова лошо, че дори не ми отвърна, когато я заговорих. Може би е добре да нямаш самолюбие, но пък много малко си е много малко, както се казва.

— Графе, след като обядваме, ще се преоблечеш и ще дойдеш при мен. Аз ще те чакам.

— Щом ваше височество заповядва…

— Заповядвам.

„Той няма да се откаже — помисли Маникан, — такива неща винаги здраво засядат в главите на съпрузите. Защо Молиер не може да го чуе! Би изобразил всичко в стихове! А след това би събрал тълпа слушатели без усилие, за да ги прочете!“