Повест за Настрадин Ходжа

Тесният каменист път бил съвсем безлюден, коловозите едва личали; коларският път свършвал дотук, нататък, към прохода, имало само за добитък. Все по-хладен и свеж ставал вятърът, който се спускал от снежните върхове, все по-пълноводни мътно-ледените потоци, все по-широк лазурният простор наоколо. Небето синеело; въздухът бил толкова лек и ефирен, че Настрадин Ходжа все не можел да напълни гърдите си с него.

Едноокият също дишал трудно, но не забавял хода, макар че от съжаление Настрадин Ходжа отвреме-навреме поспирал магарето.

— Ти май много бързаш?

Едноокият не отговорил, само погледнал през рамо пътя назад.

„А може пък и да не е шмекер? — продължавал да размисля Настрадин Ходжа, като се мъчел да забрави жълтия котешки огън, който се излъчвал от единственото око на неговия спътник. — Може да бърза за семейството си или в помощ на приятел, изпаднал в беда?

Малко му оставало да се заблуждава.

Отзад се дочул далечен конски тропот.

Едноокият усилил крачка и взел да се озърта често-често.

— Препускат — не издържал той.

— Нека си препускат, път широк — безгрижно отговорил Настрадин Ходжа.

След десетина крачки едноокият рекъл:

— Нещо много се уморих. Да бяхме си отдъхнали някъде настрани. Зад камъните, на завет…

— Защо настрани? — възразил Настрадин Ходжа. — Чудесно можем да си починем и на пътя.

— По-добре зад камъните: не духа! — рекъл едноокият и някак странно се сгушил, жълтото му око се разширило, и потъмняло.

Конският тропот съвсем наближил: едноокият се за-щурал, засуетил се — и в този момент от завоя се показали конниците. Най-отпред върху неоседлан кон мятал боси крака чайханджията, подире му летели гостите, неотдавнашните събеседници.

— Стой! — изкрещял чайханджията. — Стойте, апаши с апаши!

Той за малко не съборил Настрадин Ходжа, като плиснал в лицето му бодлив дъжд от разтрошен чакъл изпод конските копита, минал пред тях, рязко спрял коня, изправил го на задните крака, обърнал го и го препречил напряко на пътя.

Настигнали ги и другите, наскачали от конете, наобиколили Настрадин Ходжа и спътника му.

— Вие!… — запъхтяно казал чайханджията. — Къде ми е новото менче? Уратюбинска направа е!

Той се спуснал към магарето и взел да рови дисагите.

— Твоето менче ли? — попитал с недоумение Настрадин Ходжа. — Почтени, ти сам най-добре знаеш къде са ти нещата. Защо бъркаш в моите дисаги? Да не би на твоето менче изведнъж да са му пораснали крака и то само да е скочило в дисагите?

— Крака“ ли са му пораснали? — с хриплив глас закрещял чайханджията и лицето и шията му пламнали като нажежени. — Само скочило в дисагите, а, хайдук с хайдуците!

При тези думи той, за неизразимо учудване на Настрадин Ходжа, измъкнал от дясната дисага ново-новеничко лъскаво менче.

От ярост чайханджията подскочил и се тупнал с юмрук в гърдите.

Това послужило като знак за останалите. В следващия момент Настрадин Ходжа и едноокият били повалени на пътя, обсипани с ритници, млатени и ритани. Настрадин Ходжа още веднъж имал случай да благодари на дебелия си пътен халат.

— Тоя нарочно ни баламосваше със своите Агабеговци!

— А другият в това време е плячкосвал!

— Ами как майсторски се правеше на болен!

Кютекът започнал отново.

Най-после чайханджията и неговите приятели напълно се насладили на отмъщението. Потни, запъхтени, те напуснали толкова безславното за Настрадин Ходжа бойно поле.

Пак зачаткали по камънака звънките подкови, стихнали в далечината…

Настрадин Ходжа се изправил: първите му думи били към магарето:

— Сега разбирам защо се отби от големия път, о, презрян син на гнусните деяния на баща си. Моят халат ти се е сторил твърде прашен? Но запомни, само ако някъде за трети път почнат да го тупат, без да го свалят от гърба ми, горко ти, о, дългоухо вместилище на гюбре! Няма да ме домързи да измина сто хвърлея на стрела, но ще намеря някъде кланица с ръждясали от кръв ченгели, с криви нащърбени сатъри, направени от сърпове, с дълги брястови пръчки, на които разпъват магарешки кожи! Запомни!…

Магарето мигало с белезникавите си мигли; муцуната му била невинна, кротка, сякаш всичките тия заплахи не се отнасяли за него.

Едноокият лежал по очи и не мърдал.

Настрадин Ходжа го побутнал по рамото.

Едноокият страхливо надигнал глава:

— Отидоха ли си? Рекох, да не си почиват… — и изтупвайки прахта от халата си, добавил: — Добре че всички бяха боси.

— Не разбирам какво му е добрето.

— Като са боси, ритат с петите — обяснил едноокият. — А за удар петата е много по-слаба от пръстите.

— Ти по-добре знаеш.

— А най-лоши за ребрата са канибадамските ботуши — продължил едноокият. — Тамошните майстори за красота турят на носа твърда подметка — за един — гиздило, за друг патило…

— Нито веднъж не съм опитвал с ребрата си канибадамски ботуши и нямам намерение да ги опитвам — рекъл. Настрадин Ходжа. — Най-добре ще е, почтени, ако ей на това място се разделим — и то завинаги!

Той се метнал на магарето и лекичко го чукнал между ушите — обичайният знак да потегля.

Едноокият внезапно заронил сълзи, паднал на колене и препречил пътя на Настрадин Ходжа.

— Изслушай ме! — жално завикал той. — Никой, нито един човек на света не знае истината за мене! Умолявам те, бъди милосърден, изслушай ме — и тогава ще видиш много неща с други очи!

Вълнението му не било престорено, сълзите му били искрени, тялото му се тресяло от ридания.

— Да, аз съм крадец! — той се задавил от плач и се ударил с юмрук по гърдите. — Аз съм мръсен престъпник и знам това! Но, непознати човече, повярвай ми, от моята престъпност най-много страдам самият аз. И няма на света нито една душа, която да поиска да ме разбере!…

Всичко това било толкова неочаквано, че Настрадин Ходжа се сбъркал.

Къде от любопитство, къде от съжаление, той се съгласил да изслуша крадеца.