Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Това послужило като знак за останалите. В следващия момент Настрадин Ходжа и едноокият били повалени на пътя, обсипани с ритници, млатени и ритани. Настрадин Ходжа още веднъж имал случай да благодари на дебелия си пътен халат.
— Тоя нарочно ни баламосваше със своите Агабеговци!
— А другият в това време е плячкосвал!
— Ами как майсторски се правеше на болен!
Кютекът започнал отново.
Най-после чайханджията и неговите приятели напълно се насладили на отмъщението. Потни, запъхтени, те напуснали толкова безславното за Настрадин Ходжа бойно поле.
Пак зачаткали по камънака звънките подкови, стихнали в далечината…
Настрадин Ходжа се изправил: първите му думи били към магарето:
— Сега разбирам защо се отби от големия път, о, презрян син на гнусните деяния на баща си. Моят халат ти се е сторил твърде прашен? Но запомни, само ако някъде за трети път почнат да го тупат, без да го свалят от гърба ми, горко ти, о, дългоухо вместилище на гюбре! Няма да ме домързи да измина сто хвърлея на стрела, но ще намеря някъде кланица с ръждясали от кръв ченгели, с криви нащърбени сатъри, направени от сърпове, с дълги брястови пръчки, на които разпъват магарешки кожи! Запомни!…
Магарето мигало с белезникавите си мигли; муцуната му била невинна, кротка, сякаш всичките тия заплахи не се отнасяли за него.
Едноокият лежал по очи и не мърдал.
Настрадин Ходжа го побутнал по рамото.
Едноокият страхливо надигнал глава:
— Отидоха ли си? Рекох, да не си почиват… — и изтупвайки прахта от халата си, добавил: — Добре че всички бяха боси.
— Не разбирам какво му е добрето.
— Като са боси, ритат с петите — обяснил едноокият. — А за удар петата е много по-слаба от пръстите.
— Ти по-добре знаеш.
— А най-лоши за ребрата са канибадамските ботуши — продължил едноокият. — Тамошните майстори за красота турят на носа твърда подметка — за един — гиздило, за друг патило…
— Нито веднъж не съм опитвал с ребрата си канибадамски ботуши и нямам намерение да ги опитвам — рекъл. Настрадин Ходжа. — Най-добре ще е, почтени, ако ей на това място се разделим — и то завинаги!
Той се метнал на магарето и лекичко го чукнал между ушите — обичайният знак да потегля.
Едноокият внезапно заронил сълзи, паднал на колене и препречил пътя на Настрадин Ходжа.
— Изслушай ме! — жално завикал той. — Никой, нито един човек на света не знае истината за мене! Умолявам те, бъди милосърден, изслушай ме — и тогава ще видиш много неща с други очи!
Вълнението му не било престорено, сълзите му били искрени, тялото му се тресяло от ридания.
— Да, аз съм крадец! — той се задавил от плач и се ударил с юмрук по гърдите. — Аз съм мръсен престъпник и знам това! Но, непознати човече, повярвай ми, от моята престъпност най-много страдам самият аз. И няма на света нито една душа, която да поиска да ме разбере!…
Всичко това било толкова неочаквано, че Настрадин Ходжа се сбъркал.
Къде от любопитство, къде от съжаление, той се съгласил да изслуша крадеца.
СЕДМА ГЛАВА
Седнали на камъните и едноокият заразправял своя удивително злочест живот:
— Неудържимата страст към кражбата се прояви у мене от най-ранно детство. Още като сукалче съм откраднал веднъж една сребърна карфица от гърдите на майка си и докато тя обръщала къщата да търси карфицата, аз, още преди да проговоря, съм се хилел тихомълком в люлката, мушнал скъпоценната плячка под одеялото… Като поотраснах и проходих, станах страшилище за къщата. Влачех всичко, което ми паднеше под ръка: пари, платове, брашно, масло. И така хитро криех краденото, че нито тате, нито мама можеха да го намерят; в сгоден момент сетне тичах с плячката при един гърбав бродяга с окапал нос; който се спотайваше из старото гробище, сред хлътналите гробове и врасналите надгробни плочи. Той ме поздравяваше с думите: „Да ми израсне гърбица и отпред, ако ти, дете, което приличаш на неразпъпила пъпка, не свършиш на бесилото или под секирата на палача!“ Почвахме да играем на зарове — дъртият гърбав пергиш със следи от всички пороци на спаруженото си лице и аз, четиригодишен розоволик младенец с пухкави бузки и чист невинен поглед.
Крадецът изхлипал, обърнат в мислите си към златното невъзвратимо детство, след това шумно подсмръкнал, обърсал сълзите си и продължил:
— На пет години аз бях майстор на зара, но нашата къща през това време хептен оголя. Мама не можеше да ме гледа, без да плаче, тате получи гърчове и все викаше: „Проклета да е постелята, на която съм те заченал!“ Но аз не разбирах нито от молби, нито от кавга и след като се съвземех от пердаха, пак си знаех същото. Към седемгодишния ми рожден ден семейството ни изпадна в немотия, кажи го до шия, затова пък гърбавият отвори на пазара своя чайхана с таен игрален вертеп и пушалня за хашиш в мазето… Като видях, че няма какво повече да задигна от къщи, аз обърнах алчния си взор и нечестивите си помисли към съседите. Разорих коларя, който живееше вляво от нас, като му откраднах от дъното на кладенеца гърнето с парите, които той цял живот беше пестил; за два месеца и нещо докарах до просяшка тояга съседа отдясно, като го обрах до шушка. Не можеха да ме спрат никакви ключалки и катинари: отварях ги като обикновени резета. Търпението на баща ми свърши, той ме прокле и ме изгони от къщи. На тръгване задигнах единствения му халат и последните пари — двайсет и шест танга. Тогава бях на осем години и половина… Няма да уморявам слуха ти с разкази за моето скитничество, ще ти кажа само, че съм бил и в Мадрас, и в Херат, и в Кабул, и дори в Багдад. Навсякъде крадях — това беше единственият ми занаят и в него аз станах същински факир. Тогава измислих и този гнусен начин — легна на пътя, престоря се на болен и ограбя човека, който прояви към мене милосърдие. Няма да се хваля, но в презрения апашки занаят едва ли някой крадец може да се сравни с мен не само във Фергана, но и в целия мюсюлмански свят.