Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
— Там е работата, че той вече не пътува — рекъл Настрадин Ходжа. — Знайте, добри хора: предишния Настрадин Ходжа вече го няма. Той завъди челяд и забрави предишните скитания. Сивото му магаре от ден на ден дебелее в яхъра, пък и Настрадин Ходжа заглади косъма от мирния заседнал живот. Изкуфя, стана мързелив и сега не излиза от къщи без черни очила от страх да не го познаят.
— Искаш да кажеш, че отгоре на всичко е станал и страхливец? — затреперал гласът на пастира с брадичката. — Всички знаят, че той никога и от нищо не се е боял!
— Повечето е хвалба — пренебрежително отвърнал Настрадин Ходжа. — От всичките приказки за него три четвърти са врели-некипели.
— Врели-некипели ли? — възкликнал майсторът. — Че от кого тогаз треперят неправедните велможи, щом всички приказки за Настрадин Ходжа са врели-некипели?
Пастирите, чайханджията и старецът се спогледали и си смигнали.
— Не знам, не знам — рекъл Настрадин Ходжа, без да забележи това зловещо споглеждане. — Дори нещо повече — той си е сменил името. Сега се казва Узакбай, сега…
Не можал да се доизкаже: чайханджията изсумтял и с все сила стоварил върху гърба му здравия си юмрук: в същия миг младият пастир с непостижима пъргавина почнал да го млати с юмруци под ребрата от двете страни; старецът се вкопчил с кльощави пръсти в брадата му и закрещял:
— Така зер, нашият Настрадин Ходжа не бил вече Настрадин Ходжа — такива ли ги дрънкаш, проклети шпионино!
— Нарочно ги пускат под път и над път тия шпиони, да чернят Настрадин Ходжа и да го маскарят и кепазят! — пригласял му майсторът, без да забравя да налага с вулията, в която имало нещо твърдо, тежко и ръбесто.
— Чакайте бре! — пищял Настрадин Ходжа, като се вардел да не го цапардосат по главата или в хълбоците. — Кого бъхтите в името на Настрадин Ходжа! Самия…
Като видял дебелия, той бил готов да се разкрие пред тях (което впрочем едва ли щяло да бъде прието с доверие), но му попречил чайханджията. Със силен ритник той изхвърлил Настрадин Ходжа по стълбите на пътя, в краката на магарето:
— Пръждосвай се, презрян чакал, и повече да не си се мярнал в нашето село! Иначе, кълна се, ще изпотроша по гърба ти всичките си пръти.
Без дума да обели, Настрадин Ходжа се изправил на два крака, рипнал на самара и подгонил магарето в галоп, като пъшкал И охкал при всяко подрусване. А от чайханата го сподиряли ругатни на пет гласа.
ШЕСТА ГЛАВА
Така печално завършил, неговият двубой със собственото му име — пример, поучителен за мнозина. Тук му е мястото да си спомним думите на веселия бродяга и пияница Хафез, пребит от тълпата на ширазкия пазар заради насмешливата му забележка за несравнимите газели на поета Хафез: „О, славно мое име — по-рано ти ми принадлежеше, сега аз принадлежа на теб; по-рано се радвах, че тичаш с много дни пред мен, а днес бих желал да вържа на краката ти топузи; аз съм кон, а ти си моят жесток ездач с тежък камшик в ръката! Така се обръща за човека на тази скръбна земя дори неговата слава — във вреда и тегоба за него!…“
Настрадин Ходжа спрял магарето най-малко на пет хвърлея стрела. Слязъл, приседнал на един крайпътен камък й дълго опипвал ръцете, краката, шията и главата си: „Аллах да прати охтика на тая мърша майстора! — мърморел той, докато си разтривал цицините. — Бих искал да знам какво мъкне в проклетата си вулия — брус, ютия или калъпи за обувки?“
Като размишлявал над тоя случай и прекроявал за себе си жалбата на Хафез, той поел по-нататък по каменливия, напечен от слънцето път. Все същият цъфтящ храсталак дъхал насреща му тръпчива миризма на див мед, по камъните се припичали разноцветни гущери — тюркоазени, сапфирени, изумрудени и просто сиви, със скромни, но ако се вгледаш, много красиви и тънки плетеници отгоре; в небето пеели чучулиги, свирели щурци, проблясвали в слънчевите ленти пчели, святкали със слюдени крилца насекоми; с една дума всичко наоколо си било както преди един час, сякаш Настрадин Ходжа не бил прекъсвал пътя си и изобщо не бил влизал в толкова негостоприемната чайхана над урвата.
Той можел добре да помни, но когато трябва, можел и да забравя. При това болката в гърба и в хълбоците му намаляла, за което можел да въздаде благодарност на дебелия си пътен халат, който смекчил ударите. Скоро сръднята му съвсем се стопила — той се усмихнал, после се ухилил и накрая се разсмял на глас.
— Чуваш ли, вярно мое магаре: вече ме бият в името на Настрадин Ходжа: сега остава да ме обесят за слава на Настрадин Ходжа.
Шеговитата му реч била прекъсната от слабо провлачено охкане.