Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Магарето изпръхтяло, наострило уши и едряло. Настрадин Ходжа погледнал надясно и видял под храстите да лежи човек, завит презглава с халат.
— Какво ти е, човече! Защо лежиш тук и охкаш така жално, сякаш душата ти отлита от тялото?
— Тя наистина отлита — жалостиво, с пъшкане и охкане отвърнал оня под халата. — Моля се на аллаха, дано отлети по-скоро, защото страданията ми са ужасни, а мъките непоносими.
Наложило се Настрадин Ходжа да слезе от магарето.
— Отдавна ли те е хванала тая лоша болест? — навел се той над болния.
— Вече пета година ме държи — простенал болният. — Всяка пролет по това време като лют звяр ме настига и цял месец ме мъчи по-страшно от най-жестокия джелатин. За да избягам от нейната свирепост, трябва да я изпреваря с едно церително действие: тоя път не можах да го направя овреме — и ей ме, лежа на пътя, забравен от всички, изоставен, без помощ и съчувствие.
— Недей да се вайкаш — рекъл Настрадин Ходжа. — Сега имаш и помощ, и съчувствие. Двамата ще идем до най-близкото село, ще намерим доктор и с негова помощ ти ще извършиш необходимото целебно действие.
— Доктор ли? Ох, за тая работа не ми трябва доктор.
Болният се надигнал, отвил си главата, показало се широко плоско лице, съвсем кьосаво, без никакви признаци на мустаци и брада, украсено с мъничък нос и чифт разноцветни очи: едното мътно синеело, покрито с перде, но затова пък другото, кръгло и жълто, гледало толкова пронизващо, че тръпки побили Настрадин Ходжа.
— Вземи ме до селото, добри човече — с охкане и пъшкане болният се измъкнал от халата. — Вземи ме до селото: белким там сред хората мъките ми намалеят.
Криво-ляво той седнал на самара. Магарето, като разбрало, че носи болен, слизало внимателно по нанадолнищата и не прескачало вадите, а цопало през тях. Настрадин Ходжа вървял отстрани и поглеждал изотдолу охкащия си спътник. „Тоя май е голям шмекер и мошеник — иначе откъде ще е тоя дяволски жълт блясък в единственото му око? — размишлявал той. — Но може пък да греша и да оскърбявам с низките си подозрения един добродетелен човек, чиято външност изобщо не отговаря на вътрешната му същност?…“ У болния имало някаква двойнственост, която не позволявала на Настрадин Ходжа окончателно да разбере дали е нехранимайко; а, от друга страна, колкото и да се мъчел да мисли за спътника си с добро, жълтият блясък в дъното на единственото му око го смущавал и обръщал мислите му в обратната посока.
Пътят започнал стръмно да се спуска надолу. Минали два завоя и в ниското пред Настрадин Ходжа се жлътнали плоските покриви на малко селце. По дима, който весело се виел в ясното небе, той познал къде е чайханата и като помнел неотдавнашния урок, си дал твърда дума да не подхваща никакъв разговор за самия себе си, каквото и да говорят наоколо.
Но комуто е съдено да яде бой два пъти в един ден, тоя ден той ще си го изяде два пъти. Така станала и с него.
В чайханата той поискал одеяло, грижливо турил болния да легне, след това попитал чайханджията за доктор.
— Трябва да се извика от другото село — рекъл чайханджията, набит бабанко с голяма валчеста глава, с ниско чело и къса космата шия, червена като на касапин. — А дотогава болният да пийне чай, може да му помогне.
Болният изпил два чайника, обронил глава на възглавницата и задрямал, като пъшкал тихо в страдалческата си просъница.
Настрадин Ходжа приседнал при другите гости и подхванал разговор с надеждата да научи нещо за планинското езеро на Агабег.
Не, никой от тях нищо не бил чувал за такова езеро. А колкото за Агабег, да не би пътникът да търси оня воденичар, дето миналата година продал скъпо и прескъпо куцата си крава, като скрил от купувача нейния порок? Или пък ковача Агабег? Или оня, дето тия дни ожени големия си син?
— Сполай ви, добри люде, само че на мене ми трябва съвсем друг Агабег.
Друг ли? Тогава да не е оня, дето миналата есен падна с натоварения си вол от стария мост в реката? Или налбантина Агабег?… За да угодят на Настрадин Ходжа, те споменали петнайсетина Агабеговци, но стопанина на планинското езеро го нямало между тях.
— Нищо, ще го намеря на друго място — отговарял Настрадин Ходжа, поуморен от бъбривостта на своите събеседници.
— Да пребъде с тебе благоволението на аллаха — отвръщали те, искрено огорчени, че не могат да му помогнат в диренето.
Отзад някой лекичко побутнал Настрадин Ходжа по рамото; той помислил, че е чайханджията; обърнал се и втрещено облещил очи, Пред него, радостно ухилен, здрав и читав стоял болникът, който само преди един час бил на ръба на преминаването от тленното земно битие в другото състояние. (Настрадин Ходжа бил готов да се закълне, че това ще е най-ниското състояние, което може да съществува само за върли мошеници.)