Повест за Настрадин Ходжа

— Нима си бил ти? — Едноокият уплашено се дръпнал от Настрадин Ходжа. — Нима е истина това, което съм чувал за тебе, че можеш да се въплътяваш в какъвто си искаш образ?

— Давай нататък. Защо не тръгна по благочестивия път, който ти посочи старецът?

— Горко ми! — възкликнал едноокият. — Твоят въпрос пронизва сърцето ми като отровен бодил! Тогава знай, че аз не останах глух към поученията на стареца. Неговите думи като огнен пламък стопиха оловото на моите заблуди. Преди да пропеят първи петли и преди старецът да млъкне, аз, облян в сълзи, се разкаях. Обзет от благоговеен трепет, аз му дадох клетва да се поправя, да тръгна по пътя на добродетелта и никога повече да не го напускам. И тогава старецът ми каза името ти и ми откри великия смисъл на твоето земно битие. „Гледаш ли Настрадин Ходжа? — каза ми той. — Ето един човек, който цял живот щедро обогатява света с добрина, без да мисли и без да се колебае — просто защото не може да живее другояче. Ако можещ поне малко да заприличаш на него — ти си спасен за бъдещото висше битие в други превъплъщения.“ Напуснах убежището на стареца върху крилете на надеждата, сърцето ми светеше в гърдите. Кълна се, отдавна да бях тръгнал по предсказания от него път, ако дяволът, този вечен враг на хората, този коварен потисник на всичките ни спасителни устреми и благородни пориви, не беше побързал да простре под краката ми мръсната си, жилава, проскубана опашка, която аз настъпих и се подхлъзнах!… Изгарях от нетърпение по-скоро да започна нов живот и реших да замина за Коканд, където не ме познаваха така добре, както в другите градове. Имах близо четири хиляди танга; въображението ми рисуваше пленително бъдеще, преизпълнено само с добродетели, без никакъв примес от грях. Мислех да отворя в Коканд чайхана, да я застеля с килими, да накача кафези с бюлбюли и в тишината, на хладина, под нежния ромон на шадравана да водя с гостите благочестиви беседи, да пълня душите им със светлината на истината, която старецът ми откри. За себе си отреждах най-скромен живот, а всички излишни доходи се гласях да давам на сираците и вдовиците. Като пресметнах колко ще ми струва да купя чайхана, покъщнина, съдини, килими и всичко друго, се убедих, че парите ще стигнат за всичко, освен за музиканти, които да свирят на дутари и с тънки гласове да пеят благонравни песни с поучителен смисъл. Малко не ми достигаха, някакви си три– четиристотин танга. Точно тук дяволът изкопа на пътя ми ямата на съблазънта: на път за Коканд той ме срещна с един комарджия, голям майстор на зара. „За последен път ще играя — си рекох. — Този грях ще ми се опрости, защото ще използувам спечелените пари за добро, праведно дело; каквото артиса, след като спечеля, ще го раздам на сиромаси.“ Би трябвало човек с такива благочестиви намерения да има право да очаква в играта помощ от всевишния, но не стана тъй…

— Нататък ми е известно — казал Настрадин Ходжа. — Играхте цяла нощ, а на сутринта ти остана без пукната пара. Чайханата, килимите, кафезите с бюлбюлите, шадраваните, музикантите, благонравните беседи и поучителните песни — всичко изтече в джоба на щастливия комарджия. Отгоре, на това ти му даде ботушите, халата, тюбетейката и дори, спомням си, ризата, та остана само по гащи.