Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Път нямало; под копитата на магарето се стелел килим от свежа росна морава и криволичела тясна пътечка; долу под стръмното, цялата в пяна и водовъртежи, бързала сърдита планинска рекичка, отстрани зеленеела стена от цъфнали храсталаци. А отпред, извисил снежните си върхове над облаците, се издигал мрачен хребет, който преди един час се виждал вдясно от пътя.
— О, сине на греха, о, гнусен мелез от чакал и гущер, къде ме докара, проклето магаре! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Никога не съм идвал тук, не знам накъде води тази пътечка и коя е тая река долу! Защо се отби от големия път, какви престъпни помисли носиш в главата си?
Първата му мисъл била да вдигне, камшика и добре да поработи с него: но наоколо царял такъв мирен и невъзмутим покой, в храстите така приветливо бръмчали пчели и дебело им пригласяли големи мъхести бръмбари, въздухът така ухаел на див мед, толкова ласкаво греело слънцето и се усмихвало високото небе, че ръката му сама се отпуснала, не докоснала с камшика гърба на магарето.
— Да не си разбрал от някое насрещно магаре, твой приятел, къде е езерото? — попитал Настрадин Ходжа. — Добре, нека изборът на пътя да е твой; ти си господарят, аз съм слугата; върви където щеш — аз ще те следвам.
Можел ли той в тая минута да помисли, че думите му ще се окажат пророчески, че скоро той наистина ще стане слуга на своето магаре, а то — знатен, строг господар? Но да не избързваме, да помним думите на добродетелния Музафар Юсуп Раджаби: „Не ставай в разказа си като кутрето, което квичи, върти се и се мъчи да хване края на опашката си“, а да минем към следващата глава, в която се разказва как Настрадин Ходжа встъпил в двубой със собственото си име и за прискърбните за него последствия от това събитие.
ПЕТА ГЛАВА
След кратка почивка той отново се настанил на самара, отпуснал юздата и спокойно се потопил в размисъл, като оставил магарето да избира пътя по собствено желание.
Пътечката се виела все по-нагоре, реката се скрила в дъното на дълбока клисура и невидима, глухо мърморела оттам; насреща се спускали множество малки буйни поточета, над които тук-там през деретата били прехвърлени водни мостчета — дървени корита, покрити с мъхест жабуняк, замислено ронещи в светлата дълбочина под себе си тънки струйки. Скоро пътечката потънала в дъхави филизи на ситнолистен храсталак, повет и диви лози; слънчевата светлина, пресята през клоните, на горещи петна се сипела по лицето на Настрадин Ходжа; — така леко, без да оставят следа, се плъзгали и неговите мисли, по-точно — призраци на мисли, толкова мимолетни и неуловими били те.
Пътят до най-близкото село се оказал час и половина, а пролетното слънце силно приличало; Настрадин Ходжа свалил халата — и яздел само по риза, като току бършел с кърпа потта от челото си. Затова пък в селото го посрещнала прохладна чайхана, кацнала над една урва и открита от всички страни за планинския вятър.
Едрият чайханджия, зарадван на новия гост, се спуснал да раздухва огъня под казаните — разнесла се смолиста миризма на арча, благоуханното дърво на ферганските гори.
Освен Настрадин Ходжа, в чайханата имало още четирима души: един старец с дълга жълто-сива брада и също такива сиви вежди, виснали над очите му — изглежда, тукашен жител, земеделец; двама пастири с ощавени меки цървули и дебели плъстени навои, кръстосани с тасмички, с груби, също плъстени ямурлуци; и последният, четвъртият, блед и слаб, майстор-гурбетчия, шивач или обущар, с вулия, подложена под лакътя му. Те седели в тесен кръг, наливали си чай от един чайник, пиели поред от една чаша и шепнели нещо забранено, което личало от крадливите погледи, хвърляни сегиз-тогиз към Настрадин Ходжа.
За да не им пречи на приказките, той се настанил с гръб към тях, с лице към урвата.
Долу се простирала цъфтяща долина: ниви, градини, села, по-нататък се вдигали полегати хълмове, а още по-нататък — планини, отвъд които била Индия. Утринната омара се стопила и горите сякаш се приближили; Настрадин Ходжа ясно виждал белите пустини на снежните полета, долове и падини, пълни с виолетови сенки; под снеговете по кафявите каменни склонове се виели сребърните нишки на потоците. И оттам, откъм планините, лицето му облъхвала лека и свежа снежна прохлада.