Невинният (Убийство и несправедливост в един малък град) [The Innocent Man-bg]
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Невинният (Убийство и несправедливост в един малък град) [The Innocent Man-bg]». Краткое содержание книги:
Прекараха го през процедурите по приемане и му изнесоха стандартната лекция за правилата и разпоредбите, след което го настаниха в килия за двама с прозорец, който гледаше навън. Също като Рон, и той беше благодарен за прозореца. В Ейда беше живял цели седмици, без да види слънце.
Съкилийникът му беше мексиканец, който почти не говореше английски, и Денис нямаше нищо против. Самият той не знаеше испански и нямаше желание да го научи. Първото зашеметяващо предизвикателство беше как да се научи да живее самостоятелно, когато на една ръка разстояние във всеки един момент има друго, непознато човешко същество.
Денис се закле, че всяка свободна минута ще работи, за да се изтръгне от смазващото въздействие на присъдата си. Щеше да е твърде лесно да се откаже. Системата беше изцяло насочена срещу затворниците, но той беше твърдо решен да я победи.
Затворът „Конър“ беше претъпкан и прочут с насилието, което властваше в него. Вътре имаше банди, убийства, побоища, изнасилвания, наркотици на всяка крачка и надзиратели, винаги готови да бъдат корумпирани. Денис бързо откри по-сигурните райони и отбягваше хората, които според него бяха най-опасни. Гледаше на страха като на съюзник. След няколко месеца зад решетките повечето затворници неволно се поддаваха на рутината и се предаваха. Сваляха гарда, започваха да поемат глупави рискове и приемаха безопасността за нещо дадено.
А точно така беше най-лесно да пострадаш — затова Денис се закле, че никога няма да забрави да се страхува.
Събуждаха ги в 7:00 ч. сутринта и отваряха вратите на всички килии. Хранеха се в голямо помещение, където всеки можеше да сяда на произволно място. Белите седяха от едната страна, чернокожите от другата, а индианците и латиноамериканците оставаха по средата, но клоняха по-скоро към чернокожите. Храната на закуска не беше лоша — яйца, препечени филии, бекон. Разговорите бяха оживени. Затворниците се радваха на контакта с други човешки същества.
Повечето работеха доброволно; бяха готови на всичко, за да не стоят постоянно в крилото, където бяха килиите. Денис беше бивш учител, затова го назначиха да преподава на други затворници по програмата за изравняване на образователното ниво. След закуска той отиваше в класната стая и преподаваше до обяд. Заплатата му беше 7,20 долара на месец.
Майка му и леля му започнаха да му изпращат по 50 долара месечно. Едва събираха тези пари, но не можеха да не го правят. Денис ги харчеше в будката — за тютюн, консерви с риба-тон, солени и сладки бисквити. Практически всички затворници пушеха, така че цигарите бяха най-силната валута. Кутия „Марлборо“ представляваше същото, което в света навън беше дебела пачка банкноти.
Денис бързо намери юридическата библиотека и с радост научи, че му е разрешено да чете там всеки ден от 1 до 4 ч. следобед, без да го прекъсват. Никога по-рано не беше пипвал книга по право, но беше твърдо решен да се справи с материята. Някои от „юристите“, които бяха прочели доста и се смятаха за специалисти, се сприятелиха с него и му обясниха как да борави с дебелите томове. Както всичко останало в затвора, съветите им не бяха безплатни. Плащаше им се в цигари.
Денис започна юридическото си обучение, като изчете стотици дела, гледани в Оклахома. Търсеше прилики и потенциални грешки в собствения си процес. Скоро щяха да започнат обжалванията и той искаше да знае поне колкото адвоката си. Откри всичко необходимо в библиотеката и си направи бележки по хиляди процеси, проведени в цялата страна.
Затворниците бяха прибирани в килиите между 4 и 5 ч. следобед; тогава ги преброяваха и подготвяха всекидневния доклад. Вечерята беше в 7:30 ч. От този момент до вечерното прибиране в килиите в 10:15 ч. затворниците можеха да обикалят, да спортуват, да играят карти, домино или баскетбол. Много от тях предпочитаха просто да висят навън, да седят на групички, да си говорят, да пушат и да убиват времето.
Денис се връщаше в юридическата библиотека.
Дъщеря му Елизабет беше на петнайсет и двамата поддържаха оживена кореспонденция. Тя живееше при баба си, в стабилен дом, където й обръщаха достатъчно внимание. Елизабет вярваше, че баща й е невинен, но Денис подозираше, че все пак храни и някакви съмнения. Пишеха си писма и говореха по телефона поне веднъж в седмицата. Денис обаче не й разрешаваше да му идва на свиждане. Не искаше дъщеря му дори да се доближава до затвора. Не искаше да го вижда в затворнически дрехи, зад огради от бодлива тел.