Роби на позора
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роби на позора». Краткое содержание книги:
— Направете го, о, направете го!
— Но трябва да си мълчите, безусловно да си мълчите, поне до вдругиден.
— С удоволствие, о, с удоволствие! Заклевам ви се с всички свети клетви, че никой няма да узнае думица от мен!
— Добре! Тогава знайте, че преди малко намерихме детето на Лаура!
— Господи, спасителю мой! И къде беше?
— Това е отделен въпрос. Открихме също коя е майката на умъртвеното момиченце, чиято смърт е изпратила вашата дъщеря в затвора.
— Коя е тя?
— По този въпрос също по-късно. Аз искам само още под секрет да ви съобщя, че преди малко вече бяха арестувани във връзка с тази работа две много опасни лица. Повече не мога да ви кажа.
Старият улови ръцете на Холм и попита:
— Значи наистина ми давате надежда, че в най-скоро време ще видя дъщеря си свободна и с възстановена чест?
— Давам ви не само надежда, а дори гаранция. И думите ми си имат своето основание.
Сълзи бликнаха от очите на Вернер. И преди Холм да е съумял да попречи, старият целуна ръцете му и заговори, прекъсван от хлипове:
— Бог да ви благослови хиляди, хиляди пъти, хер Холм, за радостта, която ми доставихте с тези думи. Аз не мога да ви се отплатя!…
Когато княз Дьо Бьофур се прибра вкъщи, нареди Петерман веднага да отиде при него. Външният вид на последния за кратко време бе претърпял изключително голяма промяна. Отпечатъкът на страдание и аскетизъм беше изчезнал. Очите му бяха възвърнали блясъка си. Стойката му беше станала стегната, походката — еластична. Когато застана сега пред княза, по оживеното вече лице бе изписано благоговение, любов и преданост към неговия нов господар. Последният заговори:
— Досега аз грижливо отбягвах да разбутвам вашето минало и тайните, които лежат скрити в гърдите ви. Но днес имам много сериозен повод да наруша това мълчание. Че вие сте осъден невинен, че сте се жертвали, съм убеден. Склонен ли сте безчестието да остане да тегне върху вас?
— Аз няма да направя и най-малката постъпка за оправдаването си, макар една личност, чийто дълг е да ми възвърне честта, вече да не си спомня за този дълг.
— Аз не мога нито да похваля, нито да порицая вашето решение. Но трябва да ви питам дали искате да наложите същото мълчание и бездейност на тези, които са благоразположени към вас и вашето дете.
— Само моите ръце са вързани. Но доброжелателството на други не мога, не бива и не искам да отхвърлям.
— Това е достатъчно, скъпи Петерман. Виждали ли сте отново някоя си Вартенслебен?
— Да.
— Аха, значи все пак! Ще отидете ли утре на балета?
— В никой случай!
— Това беше, което исках да знам. Благодаря!
На другото утро още преди князът да е излязъл от палата си, му бе доложено за Макс Холм. Той идваше, за да получи необходимите за деня инструкции, и използва възможността да спомене вчерашния си разговор със забавния тимпанист.
По време на разказа по красивото лице на княза плъзна лека усмивка. После се занимаха по-обстойно с темата.
А когато Макс Холм напусна по-късно палата, си подсвиркваше тихичко като човек, изпълнен с радостно очакване.
Той насочи крачки към известното му жилище на тимпаниста.
Този всъщност беше частен писар, но тъй като перото му се оказа недостатъчно плодоносно, беше решил да се малтретира покрай другото с тимпани. Нямаше роднини и живееше под наем у една стара вдовица.
Когато Холм влезе, той седеше на масата. В едната ръка държеше някаква кесия, а с другата бърникаше с лъжица в една пълна с брашно паница.
— Добро утро, драги Хаук! — поздрави Холм.
— Сервус, хер Холм! Хубаво, че идвате!
— Отспахте ли си?
— Не особено.
— Защо? Страдате от нечиста съвест?
— Да и не. Не можах да спя, защото все за днешната вечеря си мислех. Обмислях работата оттук и оттам дали е редно или не да се погоди номер на тоя Стодижел.
— И резултатът?
— Ту нещо ми подсвирваше примамливо като пиколо, ту съвестта избумтяваше като голям барабан, ала накрая аз скастрих бумтенето и реших да приема предложението ви. Но вие ясно го виждате и без да ви го казвам.
— От какво?
— От това на масата.
— Как тъй?
— Е, тук виждате пълната с кнедли чиния, която хазайката снощи ми беше запазила, а тук лежат трите хлебчета от тази сутрин. Не съм ял, за да мога довечера хубавичката да се натъпча.
— А какво разбърквате там?
— Най-фино бяло пшеничено брашно номер едно.
— А какво има в кесията?
— Цинобър, а може би и само глина, защото струва само два кройцера.
— И за какво е тая работа?
— По дяволите! И питате? Печен щъркел да ми бяхте поднесли… ама с хрупкаво докарани крака… нямаше да се удивя толкова! Довечера трябва да се преоблека като момиче, дори като танцьорка, а вие ме питате за какво ми е брашното и боята! Я погледнете тая кърпа!