Роби на позора

— О, не, нито секунда, нито миг!

Той изпрати Холм до коридора с безчет дълбоки поклони и после чак до пътната врата, където се поклони още няколко пъти след него. А когато се върна после в стаята и съгледа изпълнената с напрегнато очакване жена, кимна горделиво, но без дума да каже.

— Е? — попита тя.

— Ням трябва да бъда!

— Ням? Та нали говориш!

— И глух!

— Глупости, скъпи Артур!

— И сляп!

— Да не си превъртял?

— Не, любима моя. Ако работата си е за превъртане!

— Вдъхваш ми страх!

— Не, не! Няма защо да се страхуваш, любима моя. Това глухонямосляп беше само образно казано. Очаква ме голямо, голямо щастие.

Той изнесе важно крак напред и пъхна многозначително пръст в илика.

— Какво? Лента? Орден? — попита тя.

— Да. Кръст, орел или даже лъв! Знаеш ли как ме нарече той?

— Е, как?

— Драги ми хер балетмайстор и живописец. После ми каза „скъпи приятелю“ и накрая ме нарече дори двустранен артист.

— Мария и Йосиф! Той беше изискан хер! А аз първо безцеремонно го отпратих!

— Каква грешка! Знаеш ли какъв беше той?

— Не.

— Инкогнито!

— Ти си обладан от бесове, прескъпи Артур!

— Охо! Трябва да рисувам Прозерпина!

— Та нали вече го правиш!

— Имам предвид друга. Трябва да нарисувам като Прозерпина една високопоставена, височайша дама. Височайшият й съпруг щял да получи портрета за рождения си ден и понеже това трябвало да бъде изненада, никой не бива да знае и думица.

— Какво говориш!

— По тази причина ми бяха поставени условия, каквито могат да произлязат само от най-височайши места.

— Какви условия?

Той й каза всичко. Тя плесна ръце и извика, изпълнена с прехлас:

— Артур, скъпи Артур, имаш ли си наистина представа, коя всъщност е тази дама?

— Да.

— Най-височайше означава кралско!

— Естествено, това е кралицата! Ела, любима моя, при такова щастие няма защо да си лепя панталона. Ще обуя нов!

Взе гърнето с туткала от огнището и го метна в сандъка за въглища. От радост му идваше да изхвърли цялата стая през прозореца.

А накъде се бе запътил през това време Холм? Към жилището на шефа на клакьорите. Той знаеше, че балетмайсторът не го познава и беше също така убеден, че фрау Стодижел, чийто мъж толкова обичаше да го наричат барон, също си няма понятие кой е всъщност.

Натъкна се на едно слугинче и попита дали може да говори с милостивата фрау.

— Какво ще желаете от нея? — поиска да знае опереното девойче.

— Моментално да ви изхвърли, ако не й кажете веднага, че желая да разговарям с нея.

Това подейства на място.

— Моля, името ви! — каза.

— Ще го съобщя лично на дамата.

— Но мадам не е свикнала да приема неизвестни лица, майн хер!

— А аз не съм свикнал да съобщавам на всеки как се казвам.

Знаеше, че в случая точно това е правилният подход. Тя действително се отдалечи и скоро се върна, за да го отведе при господарката си. Фрау „баронесата“ Стодижел седеше на малката си плюшена софа и огледа влезлия през лорнета. Той поздрави мълчаливо — само с изискан, елегантен поклон. Тя отговори с късо, гордо кимване и каза със строг тон: