Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
Младата жена съчувствено огледа гробовете — последно жилище на тримата братя. Някой може би ги бе обичал. А дали те се бяха обичали един друг? Какво ги бе накарало да бъдат жестоки и безчувствени?
Импулсивно постави по една роза върху всеки гроб. Усети присъствието на Дейвид зад гърба си.
Той отпусна ръка на рамото й.
— Имаш великодушно сърце.
— За мен е лесно да бъда великодушна — отвърна тя. — Те са мъртви, а ти си жив. Време е да загърбим болката и обидата.
Пръстите му я стиснаха леко.
— Освен това си и мъдра. Ще се опитам да спазя съвета ти.
За миг тя сложи ръка върху неговата. Много по-лесно бе да даваш съвети на другите, отколкото на себе си. Само ако можеше да забрави собственото си минало.
— Къде е погребан баща ти?
— Ето там. — Обгърнал раменете й, той я поведе към другия край на парцела, където бяха фамилните гробове. Вгледа се с прискърбено изражение на лицето в надгробния камък. — Веднъж се спрях тук на път за полка си. Това бе единственото ми посещение след смъртта му.
Джослин мълчаливо му подаде останалите рози. Той извади една жълта пъпка, преди да положи останалите цветя върху гроба на баща си. После втъкна пъпката в илика на ревера й. Дланта му леко докосна гърдите й, докато нагласяваше розата. Този незначителен интимен жест се оказа неочаквано предизвикателен. Дистанцията, която двамата се стараеха да спазват, сега сякаш за миг се стопи.
— Взех храна за пикник — рече Дейвид. — Ще се насладим ли на един обяд в овощната градина?
Джослин се усмихна, хвана го под ръка и се върнаха при конете. Тя дори не забеляза колко естествено закрачиха един до друг.
Овощната градина се простираше върху няколко заоблени хълма. Дейвид я поведе към билото на най-високото възвишение, откъдето се разкриваше прелестна гледка към долината на река Уай и зелените полета на „Уестхолм“. Искаше Джослин да усети красотата на местността и никога да не я напусне.
Помогна й да слезе от коня, наслаждавайки се на допира на ръцете й върху раменете си, на докосването на полата й за езда до краката му. Този път тя не се отдръпна. Вместо това прие близостта му и съвсем съзнателно малко я удължи.
Когато се отдели от него, Джослин откъсна една ябълка от най-близкото дърво.
— Навярно през пролетта, когато дърветата цъфтят, тази градина е истински рай.
— Така е. Обичах да лежа тук в тревата, заслушан в жуженето на пчелите. Уханието бе опияняващо. — Свали кожените торби от седлото на жребеца си, извади едно одеяло и го разстла върху земята. — Дърветата не са подрязвани, нито окопавани, както трябва, но повечето все още раждат много плодове. След година или две, при добро стопанисване, градината ще възстанови добивите, както от времето, когато баща ми още беше жив.
След като нахрани с ябълката сивата кобила, Джослин насочи поглед към къщата, чийто покрив се виждаше в далечината.
— В тази спокойна провинция на човек му е трудно да повярва, че съществува такова шумно място като Лондон.
— Лондон си има своето очарование, но ще бъда по-щастлив, ако прекарвам тук повече от времето си. — Дейвид извади от кожените торби пакетите с продукти и стомната с ябълково вино. — Всичко за нашия обяд е от реколтата на имението.
С грациозен жест тя се настани на одеялото, подгъна полите си и пое сиренето, шунката и пресния хляб, които той й подаде. Дори лукът бе от градината и маринован в оцет от гроздето в лозята на „Уестхолм“. След сутрешната езда двамата с апетит похапваха от вкусната храна. На Дейвид му харесваше, че тя не се храни като птичка, а се наслаждава на обяда.
— Великолепно! — въздъхна аристократката след угощението. — Да яздиш из земите си, да питаеш от плодовете на собствените си полета — няма по-хубаво от това! Баща ми обичаше да повтаря, че силата на Англия се корени в това, че в сърцата си ние сме провинциалисти. Не сме като френските аристократи, които предпочитат да живеят в кралския двор, колкото се може по-далече от родните си места, от корените си.
— Не само на Англия. Това е силата на Британия — поправи я Дейвид и погълна последното парче сирене.
— Съжалявам. С типична английска арогантност аз много често забравям за останалите народи в Британия.
— Това нямаше да стане, ако бе израснала тук — лениво отбеляза той, излегнат върху одеялото. — Тук е пограничната зона между Англия и Уелс, която английските лордове са изградили срещу набезите на дивите келти. От векове по тези земи са се водили свирепи битки и миналото още не е забравено.