Ловците
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
— Посланикът — каза той.
Вторият мъж се обърна към него.
— Господине, в посолството не се допускат кучета.
Макс изръмжа. Вторият мъж отстъпи притеснено.
— Току-що направиха изключение — обясни Кастило.
Мъжът, който говореше по телефона, повтори: „Слушам, господине“ поне пет пъти, след това върна слушалката на Кастило.
— Посланикът иска да говори с вас, господин Кастило.
— Слушам, господине — обади се Чарли.
— Ако се нуждаете от още нещо, господин Кастило, веднага ми се обадете.
— Много ви благодаря, господине.
— Сега искам да говоря с морския пехотинец. Май щеше да е по-лесно, ако му бях казал направо да ви предаде ключовете за царството.
— Още веднъж ви благодаря, господине. — Чарли кимна на пехотинеца да поеме слушалката.
— Да влезем — покани го мъжът, който бе разговарял с посланика, и посочи към детектора.
Ото Гьорнер изви вежди, за да попита какво да прави. Кастило не се опита да скрие жеста си, когато му махна да мине през детектора.
— А господинът с вас кой е, господин Кастило? — попита мъжът, който бе разговарял с посланика, и огледа Гьорнер.
— Това е господин Смит. Той е с мен.
— Трябва да ми кажете едно име, господин Кастило.
— Искате да ви кажа името му, за да се обадите на посланик Монтвейл и да му съобщите с кого съм бил. Това са две различни неща.
— Кой е господинът с вас, господин Кастило? — попита отново мъжът.
„Ясно, значи ти си шпиончето. Още отначало ми заприлича на такъв“.
— Сержант, позвънете отново на посланика, ако обичате — надигна глас Кастило.
Погледите на двамата се преплетоха. След това мъжът отстъпи.
— Не е необходимо, сержант. Господа, бихте ли ме последвали?
Минаха през детектора. Когато мина мъжът, за когото Кастило бе почти убеден, че е представителят на ЦРУ, устройството забръмча и светна червена лампа.
„Защо ли ми се струва, че си въоръжен? Много ти благодаря, детекторче, че ме подсети“.
Асансьорът ги свали на приземния етаж, където вторият мъж пристъпи към тежка метална врата и я отвори със специален ключ.
Оттук можеше да се продължи през една от четирите врати без табели.
— Господин Кастило — започна представителят на ЦРУ, — инструктиран съм да ви предам, че посланик Монтвейл иска да разговаря с вас колкото е възможно по-скоро.
— И зад една от тези врати има обезопасена линия, така ли? — попита Кастило.
Мъжът от ЦРУ кимна.
— Добре. Докато разговарям с Монтвейл, бъдете така любезен да ми донесете оръжие. Черно. Предпочитам „Узи“ с допълнителен пълнител.
Гьорнер се опули от изненада.
— Не съм сигурен, че имам право, господин Кастило — отвърна представителят на ЦРУ.
— Значи нямате „Узи“?
— Не мога да ви дам оръжие.
— Или се разберете с посланика, или изчакайте да се свържа с посланик Монтвейл и той ще ви съобщи какво да направите.
— Мога ли да ви попитам защо ви е необходимо оръжие?
— Не — отвърна, без да увърта, Кастило.
Двамата отново кръстосаха погледи, след това човекът на Агенцията извади ключове от джоба си и отключи една от металните врати. Тя се отвори към тясно помещение, в което имаше маса и стол. На масата бяха поставени два телефона — единият с много дебел кабел — бележник, чаша вода, поне пет молива и пепелник. На пирон, щръкнал от стената, бяха закачени десетина, може би дори повече пластмасови пликчета като в супермаркетите. На всички пишеше „ИЗГОРИ“ с големи червени букви.
Представителят на ЦРУ даде знак на Кастило да влезе в стаята и когато Кастило се настани, той му подаде телефона с дебелия кабел.
— Обажда се Франклин — представи се той. — Ще предам телефона на господин Кастило, който има одобрение да се обади където пожелае.
Подаде слушалката на Кастило.
— Благодаря. Бихте ли затворили вратата?
— Разбира се.
„И гледай бравата да не ти извади окото, тъпанар смотан.
Ако бях на мястото на този нещастник, щях да изтичам в комуникационната зала, която със сигурност е зад някоя от съседните врати, щях да си сложа слушалки и да включа на запис, за да разбера какво толкова този тип Кастило има да говори с Монтвейл.
Майната му. Нека слуша. Единственото, което ще научи, е, че не работя за посланик Чарлс У. Монтвейл“.
Кастило изчака петнайсет секунди и притисна слушалката до ухото си.
— Подслушваш ли, Франклин? — попита небрежно той.
Отговор не последва. Не бе и очаквал да последва.
В момента не се опитваше просто да затрудни Франклин. Ако Франклин подслушваше и записваше разговора — а колкото повече мислеше, толкова по-сигурен бе, че Франклин подслушва и записва — той бе в комуникационната зала. Кастило бе запознат с повечето записващи устройства. Те имаха една обща особеност. На записите се отразяваше датата и времето до последната секунда. Тези данни не можеха да бъдат променени или изтрити.