Ловците
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
— Имам два въпроса — обади се Кастило. — Къде се намира апартаментът ти? Портиерът ще ме пусне ли да вляза?
— На последния етаж на хотел „Гелерт“ — отвърна Кочиан. По изражението му бе очевидно, че Чарли би трябвало да знае къде живее. — Ако си с Макс, разбира се, че ще те пуснат. В кухнята има кучешка храна, а във фризера държа телешки кокали. Дава му се по един голям или два малки, и то едва след като си изяде кучешката храна.
— Слушам, господине. Какво обича за десерт?
— До креслото ми има кутия шоколадови бонбони. Дават му се само по два.
— Добре.
— По непонятни за мен причини, разправят, че шоколадът вреди на кучетата. При Макс, прекалено много шоколад предизвиква газове — ако това стане, ти трябва противогаз — затова прояви характер, ако реши да проси повече. Да знаеш, че много го бива.
— Добре.
— На бравата на вратата виси каишка — продължи да обяснява Кочиан. — Сложи му я. Когато не съм до него, Макс ходи, където той реши.
Две минути по-късно на вратата се почука и двама яки мъжаги — оръжията им скрити под саката — влязоха в стаята, забелязаха Макс и не посмяха да направят и крачка напред. Макс изръмжа тихо и показа впечатляващите си зъби.
— Какво ви казах! — натякна Кочиан.
— Колко човека сте?
Те го погледнаха, ала не отговориха. Вместо това зачакаха нареждане от Гьорнер.
— Можете да му кажете — подкани ги Кочиан. — Това е хер Карл фон унд зу Госингер.
— Трима, хер Госингер — отвърна единият на немски.
— Разбрахте ли какво се е случило на господин Кочиан? — попита Чарли на унгарски.
И двамата кимнаха. Същият мъж отговори:
— Господин Кочиан е бил нападнат на „Моста на свободата“.
— Не е било обир. Много по-сериозно е и може да се случи отново — предупреди Кастило.
И двамата кимнаха отново.
— Искам двама от вас пред вратата. Да не мърдате — нареди Чарли. — И поне още двама някъде наблизо да наблюдават какво става.
— Имам още един човек — колкото кажете, ще осигуря, господине — до петнайсет минути.
— Повикай двама — нареди Кастило. — Нали знаете как да използвате пистолетите?
— Всички са пенсионирани полицаи, господин Госингер — отвърна вместо тях Кочиан.
— Всички ли имат мобилни телефони? — попита Кастило.
Мъжете кимнаха.
— Ако забележите нещо подозрително, каквото и да е, съобщете първо на полицията, след това на мен. Това означава, че ще трябва да ми дадете един от вашите телефони. Аз ще бъда в апартамента на господин Кочиан.
Мъжът, с когото бе разговарял, даде знак на колегата си да даде на Кастило мобилния си телефон.
— Благодаря — отвърна Чарли, докато го оглеждаше. — Как да се свържа с вас по това чудо?
Мъжът му показа.
— Утре сутринта ще преместим господин Кочиан в апартамента му. Не искам никой да знае и никой не бива да ви вижда, че излизате от болницата или влизате в хотела. Той ще бъде в инвалидна количка. Някакви предложения?
— Няма да бъда в никаква инвалидна количка — запъна се Кочиан.
— Господин Кочиан ще бъде в инвалидна количка — повтори Кастило.
— Можем да докараме един от вановете на „Тагес Цайтунг“. Ще чака на рампата на болницата и ще повторим същото в „Гелерт“.
— Искам един от вас да кара вана — нареди Кастило. — Когато сте готови да тръгнете, ми позвънете. Ще кажете: „Господин Кочиан закусва и чака лекаря“.
Мъжът кимна и се усмихна.
— Нещо смешно ли казах? — попита Кастило. — Защо се усмихвате?
— Моля да ме извините, господине. Просто ми мина през ума, че се държите като полицай, не като издател.
— Можете да си мислите каквото пожелаете за мен, стига да не повтаряте онова, което ви е минало през главата.
— Не исках да ви обидя, господине.
— Не съм се обидил — успокои го Чарли.
— Господине — заговори отново охранителят. — Ще се грижим добре за господин Кочиан и утре сутринта ще го откараме безпроблемно и дискретно в „Гелерт“.
— Добре — кимна Кастило.
„Той говори сериозно. Очевидно харесва Ерик. Защо ли не се учудвам?“
— Още нещо, господине…
— Какво?
— Кучето, господине. Понякога създава неприятности…
— Ще създава, като миришеш на наденица — озъби се Кочиан.
— Макс ще дойде с мен — съобщи Кастило.
По лицето на мъжа се изписа изненада и облекчение.