Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
Сюзън беше най-малката от четирите деца, които бяха живели при Бети Лу и Нелсън по време на войната, и се омъжи последна от тях. Алис Вирджиния се бе омъжила за Ралф Спърлинг веднага след края на войната; Дорис Джийн се омъжи за Родерик Бригс следващата година, а Патрик Хенри, синът ми от Джъстин, се ожени за Шарлот Шмит през 1951 г.
Бети Лу и Нелсън се преселиха в Тампа скоро след като се върнах у дома и взеха със себе си и трите си деца, които все още живееха при тях. Родителите на Бети Лу и майката на Нелсън, леля Карол, живееха във Флорида; Бети Лу искаше да се грижи за всички тях.
В събота бях triste не само защото последното ми пиленце се омъжваше и напускаше гнездото, но най-вече защото сватбеният ден на Сюзън съвпадаше със стотния рожден ден на баща ми. Той се беше родил на 2 август 1852 г.
Очевидно никой не свързваше датата с татко и аз не го споменах, защото сватбеният ден принадлежи на младата двойка и никой не трябва по никакъв начин — с думи, с действия, с каквото и да било — да помрачава радостта им. Така че си мълчах.
Но никога не забравях тази дата. Бяха изминали дванайсет години и два месеца, откакто татко беше заминал на война… и той ми бе липсвал през всеки един от тези четири хиляди четиристотин четирийсет и един дни — и особено много през годините, след като Брайън ме смени с нов модел.
Моля ви, разберете ме — не че обвинявам Брайън. Някъде около началото на Втората световна война аз загубих способността си да раждам, докато Мариан съвсем определено си можеше — а целта на всеки спонсориран от „Хауард“ брак са децата. Мариан и искаше, и можеше да му роди още деца, но искаше и брачно свидетелство. Съвсем разбираемо е.
Никой от двамата не се опита да се отърве от мене. Брайън бе приел, че оставам да живея при тях, докато не им изясних, че няма да остана. Мариан ме молеше да остана и плака, когато си тръгнах.
Но Далас не е Буундок, а неестествената практика на моногамията е също толкова вкоренена в американската култура на XX век, както груповият брак — в квазианархистичната и неструктурирана култура на Терциус от третото хилядолетие на Диаспората. По онова време, когато реших да не живея с Брайън и Мариан, нямах опита от Буундок, от който да се ръководя — но просто вътрешният глас ми подсказваше, че ако остана, двете с Мариан волю-неволю ще бъдем въвлечени в борба за надмощие — борба, която и двете не желаехме и в която буферът щеше да е Брайън, а той щеше да се чувства нещастен от това.
Ала не бях щастлива, когато си тръгнах. Разводът — всеки развод, независимо колко е наложителен — е ампутация. Дълго време се чувствах като животно, прегризало собствения си крак, за да се измъкне от капана.
По собствената ми времева линия всичко това се е случило преди повече от осемдесет години. Все още ли съм злопаметна?
Да, така си е. Но не се ядосвам на Брайън, а на Мариан: Брайън не таеше злоба в себе си — сигурна съм в сърцето си, че не е имал намерение да се отнесе лошо с мене. В най-лошия случай човек би могъл да каже, че не е било много умно от негова страна да заплоди вдовицата на сина си. Но колко ли са мъжете, които действат умно по отношение на жените? Откакто свят светува, броят им не надвишава броя на пръстите на единия палец.
Мариан… тя е друго нещо. Тя ми се отблагодари за гостоприемството, като настоя съпругът ми да се разведе с мене. Баща ми ме бе учил никога да не очаквам това въображаемо чувство, „благодарност“. Но не е ли редно да очаквам прилично отношение към мене от страна на някой, когото съм приютила под моя покрив?
„Благодарност“: въображаемо чувство, награда за въображаемото поведение „алтруизъм“. И двете въображаемости са фалшивите лица на егоизма, който е истинско и честно чувство. Много отдавна в есето си „Какво е човекът?“ господин Клеменс показа, че всеки от нас през цялото време действа в свой собствен интерес. След като веднъж го разберете, това ви предлага начин да се договорите с противника така, че да извлечете взаимна облага. Но ако сте убедени в собствения си „алтруизъм“ и се опитате да накарате противника да се срамува от ужасния си егоизъм, доникъде няма да стигнете.
Така че къде сгреших в отношението си с Мариан?
Дали не се подхлъзнах в „алтруизма“?
Май че да. Трябваше да й кажа:
— Виж какво, кучко! Я се дръж прилично и можеш да останеш да живееш тук, колкото си искаш. Но що се отнася до идеята да ме изпъдиш от собствения ми дом, просто забрави — или направо ви изхвърлям тебе и безименното ти бебе вънка на снега.