Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
— Аз влязох без покана.
— Джъстин, тебе всеки те познава.
— Точно това казвам и аз. Кой друг е влязъл без покана? Добрият стар Джо Блоу, дето всички го познават, разбира се. Това там Джо ли е — зад онази маса — дето разлива пунша?
— Разбира се, тук вътре има нает обслужващ персонал. Музиканти. Хората на снабдителя. И други такива.
— „И други такива“ — Джъстин понижи глас и се обърна директно към нас петте и Кен. — Знаете какви усилия полагаме всички, за да поддържаме оптимална възраст. Ти, Морийн, на колко години си?
— Ъ-ъ… на четирийсет и седем.
— Нанси? Ти на колко си, миличка?
Нанси понечи да каже „на петдесет и две“ и дори каза първите срички, но после прехапа език.
— Ох, стига бе, татко Уедърал — аз не си следя годините!
— На колко години си, Нанси? — настоя Джъстин.
— Чакай да видя. Мама ме е родила на петнайсет, така че… Ти на колко си, мамо?
— На четирийсет и седем.
— Да, разбира се. На трийсет и две съм.
Джъстин погледна към внучка ми Роберта, правнучка ми Ан, пра-правнучка ми Нанси Джейн и рече:
— Вас трите няма да ви питам на колко години сте, защото както и да ми отговорите, това ще подчертае невъзможността самото ви съществуване да се помири някак си с възрастта, посочена от Нанси и Морийн. От името на настоятелството мога да ви заявя колко сме доволни, че всички вие изпълнявате целта на завещанието на Айра Хауард. Но пак от името на настоятелството съм длъжен отново да подчертая нуждата от това, никога да не привличаме вниманието към нашите особености. Трябва да се опитаме да избегнем който и да било да забележи, че сме по-различни от другите.
Въздъхна и продължи:
— Така че съм принуден да ви кажа, дами, че много съжалявам като ви виждам всичките пет в една стая и да добавя, че се надявам това никога повече да не се случва. И направо се потрисам от идеята да ви снимат и петте заедно. Ако тази снимка попадне на светската страница на „Джърнъл поуст“ от следващата неделя, тя може да съсипе грижливите усилия на всичките ни братовчеди да не привличат внимание към себе си. Кен, не мислиш ли, че ще е добре да се унищожи тази снимка?
Кен Барстоу се беше оклюмал — виждах, че се готви да остави шефа на Фондацията да се наложи.
Но аз не се бях оклюмала.
— Хей! Джъстин, я престани! Да, ясно, ти си председател на настоятелството. Но никой не те е назначавал за Господ. Тези снимки са за мене и моите деца. И ако ги унищожиш или накараш Кен да го направи, ще те фрасна с апарата по главата.
— Виж, Морийн…
— „Виж, Морийн“ го разправяй на старата ми шапка! Ще гледаме да не попадне във вестниците, много ясно. Но искам пет броя от най-хубавата снимка на Кен — по един за всяка. А и Кен също може да направи копие за личния си архив, ако иска.
Договорихме се и Джъстин също поиска копие за архива на Фондацията.
По онова време си мислех, че Джъстин проявява излишна предпазливост. Грешах. С въвеждането и упоритото налагане на политиката, известна по-късно като Маскарад, Джъстин застави нашите братовчеди да влязат в Поменика на пророците, като осемдесет процента от тях бяха на официална възраст под четирийсет и само три процента — под петдесет. След като полицията на мисълта на Пророците се задейства, стана и трудно, и опасно да се сменят обстановката и самоличността — поради предвидливостта на Джъстин тези опити бяха обикновено излишни.
Според архивите Брайън е починал през 1998 г. на възраст сто и деветнайсет години — през XX век това беше възраст, за която заслужаваше да пишат по вестниците. Но по онова време за пред хора той беше на осемдесет и две години — възраст, която съвсем не заслужава да се пише за нея. Политиката на Джъстин позволи на почти всички клиенти на „Хауард“ да влязат в Поменика (2012 г.) с намалена официална възраст, която им позволяваше да живеят и да умрат, без дълголетието им да се набива на очи.
Слава Богу, на мене не ми се наложи да мина през това! Не, не слава на Бога, а слава на Хилда Мей, Зеб, Дийти, Джейк и на прекрасната и обична машина на име „Веселият измамник“. Много бих искала да ги видя и петимата, още сега — мама Морийн пак има нужда от спасение.
Може би Пиксел ще ги намери. Мисля, че разбра.
Няколко души, които идваха от други градове, останаха за уикенда, но във вторник сутринта, на 5 август, бях сама — наистина сама за първи път за седемдесет години живот. Двете ми най-малки деца — Доналд, на шестнайсет години, и Присила, на четиринайсет, все още не бяха женени. Но вече не бяха мои. При развода те бяха избрали да живеят при децата, с които бяха живели като братя и сестри и които сега им бяха братя и сестри по закон, тъй като Мариан ги беше осиновила.