Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Дълго време не си казаха нищо, сгънатият вестник лежеше помежду им. Накрая тя отрони:
— Няма ли да сме самотни?
И ето какво беше утрото на първия ден от новия свят. Събудиха ги нежните звуци на безкрайна ливада, градовете потъваха в морета от невени, маргаритки и грамофончета. Отначало възприеха всичко това с удивително спокойствие, може би защото бяха престанали да харесват този град преди дълги години и имаха толкова много приятели, които не бяха истински приятели, и водеха затворен и изолиран живот в този автоматизиран мравуняк.
Съпругът се надигна от леглото, погледна през прозореца и отбеляза съвсем невъзмутимо, сякаш ставаше дума за времето:
— Всички са си отишли…
Беше го разбрал по отсъствието на звуците, които по-рано заливаха града.
Закусиха бавно, защото момчето все още не се беше събудило, след това съпругът се облегна назад и каза:
— Трябва да обмисля какво ще правя.
— Какво да правиш? Че защо, ще отидеш на работа, разбира се.
— Ти май все още не можеш да повярваш, а? — засмя се той.
— Че всеки ден няма да хуквам в осем и десет, че Джим вече никога няма да ходи на училище. За нас училището приключи! Повече никакви моливчета, никакви учебници, никакви срещи с досадни директори! Ние сме свободни, скъпа, и повече никога няма да се върнем към глупавото, скапано, тъпо ежедневие. Хайде!
И я изведе на разходка по тихите и безлюдни улици.
— Те не са мъртви — отбеляза той. — Само… са си отишли.
— А другите градове?
Влезе в една телефонна кабина и набра Чикаго, след това — Ню Йорк, след това — Сан Франциско. Тишина. Тишина. Тишина.
— Това е. — Той окачи слушалката.
— Чувствам се виновна — промълви тя. — Тях ги няма, а ние сме тук. И същевременно… съм щастлива. Защо? Би трябвало да съм нещастна.
— Така ли? Няма нищо трагично. Не са били нито измъчвани, нито взривени, нито изгорени. Всичко стана толкова лесно и те дори не са разбрали. Не дължим нищо на никого. Единственото ни задължение е да сме щастливи. Предстоят ни трийсет години щастие, няма ли да е хубаво?
— В такъв случай трябва да имаме още деца!
— И отново да заселим света? — Той бавно поклати глава. — Не. Нека Джим бъде последният. След като порасне и напусне света, нека той остане на конете, на кравите, на катериците и на градинските паяци. Те ще се справят. И един ден същества от друг вид, съчетали естествения стремеж към щастие с естествената любознателност, ще издигнат градове, които изобщо няма да приличат на нашите, и ще оцелеят. А сега да вървим да натъпчем кошницата, да събудим Джим и да потегляме на трийсетгодишна лятна ваканция. До вкъщи ще те надбягам!
Взе един ковашки чук от дрезината и докато оправяше ръждясалите релси, жената и момчето тичаха по брега. Върнаха се с дузина раковини и няколко красиви розови камъчета, седнаха и момчето взе един урок от майка си, а след това написа с молив домашното си в бележник. По обяд мъжът дойде при тях, бе свалил сакото и вратовръзката си, пиха оранжада и наблюдаваха как балончетата се издигат и пукат в бутилките. Цареше покой. Чуваше се как слънцето настройва износените релси. Соленият вятър разнасяше наоколо миризмата на горещ катран от траверсите, докато съпругът кротко почукваше по географската си карта.
— Следващия месец сме в Сакраменто, през май, после се отправяме към Сиатъл. До първи юли трябва да пристигнем, защото юли е подходящ за Вашингтон. Започне ли да застудява — обратно към Йелоустоун, по няколко километра на ден, малко лов, малко риболов…
Отегчено, момчето се отдалечи и започна да мята пръчки в морето, нагазваше като куче във водата и ги вадеше на брега.
— През зимата — в Тусон — продължи мъжът, — останалата част от зимата пътуваме към Флорида, през пролетта нагоре по брега и може би през юни сме В Ню Йорк. След две години в Чикаго, през лятото. След три години, през зимата — какво ще кажеш за Мексико? Където ни отведат релсите, независимо къде, и ако попаднем на непознато старо разклонение, хващаме го, по дяволите, и ще видим къде ще ни откара. И след няколко години, дай Боже, ще се спуснем с лодка по Мисисипи, винаги съм си мечтал за това. Ще ни стигне за цял живот. Точно толкова ще ни трябва, за да успеем да направим всичко…
Гласът му заглъхна. Понечи да сгъне картата, но нещо блестящо проряза въздуха и тупна върху хартията. Изтърколи се на пясъка и остави мокро петънце.