Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Щом излязоха на равното, двигателят се задави и ненадейно спря. Сякаш внезапно връхлетялата ги смазваща тишина на земята, небето и морето бе принудила машината да спре.
— Бензинът свърши.
Мъжът въздъхна, пресегна се за допълнителната туба в сандъка, който служеше за склад, и започна да пълни резервоара.
Съпругата и синът наблюдаваха безмълвни морето, заслушани в глухото бучене и в шепота на оттеглящите се огромни гоблени от пясък, чакъл, водорасли и пяна.
— Не е ли красиво морето? — промълви жената.
— Харесва ми — отвърна момчето.
— Ще си направим ли пикник?
Мъжът фокусираше бинокъла, за да огледа зеления полуостров пред тях.
— Защо не? Релсите са много ръждясали. По-нататък има изместени. Ще трябва да останем, докато ги поставя на мястото им.
— Колкото релси — възкликна момчето, — толкова пикници ще си направим!
Жената понечи да се усмихне, след това мрачно попита мъжа:
— Колко сме изминали днес?
— Няма и сто и петдесет километра — продължи да се взира през бинокъла той. — Няма смисъл да изминаваме повече на ден. Ако препускаме, нищо няма да можем да видим. Вдругиден ще стигнем Монтерей, а на следващия — Пало Алто, ако искаш.
Жената свали голямата сламена шапка, привързана с яркожълта лента към златисторусата й коса, и запотена се отдалечи на няколко крачки от дрезината. Толкова дълго не бяха слизали от тресящата се количка, че се бяха слели с нейното движение. Чувстваха се странно след принудителното спиране, сякаш всеки миг щяха да се разпаднат.
— Хайде да ядем!
Момчето грабна плетената кошница с обяда и хукна към брега.
То и жената вече бяха заели местата си пред разстланата покривка, когато се приближи и мъжът, облечен с делови костюм, жилетка, вратовръзка и шапка, сякаш очакваше да срещне някого по пътя. Докато разпределяше сандвичите и вадеше консервираните зеленчуци от хладните зелени буркани, той разхлаби вратовръзката, започна да разкопчава копчетата на жилетката и непрекъснато се оглеждаше наоколо, сякаш внимаваше, ако се наложи, отново да ги закопчае.
— Съвсем сами ли сме, татко? — попита момчето, докато ядеше.
— Да.
— Никъде ли няма никой?
— Никой.
— По-рано имаше ли хора?
— Защо задаваш едни и същи въпроси? Не е минало чак толкова време. Само няколко месеца. Не помниш ли?
— Почти. Като се опитам да си спомня, всичко забравям.
Момчето взе пясък в шепата си и го остави да изтече между пръстите му.
— Толкова много хора ли имаше, колкото са песъчинките на този плаж? Какво им се случи?
— Не знам — отговори мъжът и беше прав.
Една сутрин се събудиха и завариха света опустял.
На въжето на съседа все още се развяваше бялото пране, колите все така проблясваха пред къщите, но никой с никого не се сбогуваше, градът не бучеше с оглушителното си улично движение, телефоните бяха безмълвни, децата не надаваха викове из слънчогледовите градини.
Предишната вечер той и жена му седяха на верандата, току-що бе пристигнал вечерният вестник, чиито заглавия дори не смееше да погледне, когато каза:
— Чудя се кога ли ще Му писне и просто ще ни изтрие до един?
— Наистина прекалихме — съгласи се тя. — И не спираме. Абсолютни глупаци, нали?
— Няма ли да е чудесно — той запали лулата си и пусна кълбо дим — да се събудим утре и всички да са изчезнали, и всичко да започне отначало?
Седеше и пушеше, отпуснал глава на облегалката, със сгънат вестник в ръката.
— Ако в този момент можеше да натиснеш едно копче и всичко това да се случи, би ли го направил?
— Мисля, че бих — каза той. — Никакво насилие. Просто всички да изчезнат от лицето на земята. Да се махнат от сушата и морето и да оставят на мира всичко, което расте — цветята, тревата, дърветата. И животните, разбира се, ще останат. Всичко освен човекът, който ловува, без да е гладен, яде, когато е сит, и е зъл, когато никой не го безпокои.
— Но ние — усмихна се кротко тя, — разбира се, ще останем.
— Не би било лошо — унесе се той. — Ще разполагаме с цялото си време. Най-дългата лятна ваканция. И най-дългият пикник, който си спомняме. Само ти, аз и Джим. Никакво бързане сутрин за работа. Никакви вечери със семейство Джоунс. Никаква кола дори. Бих искал да пътуваме по друг, допотопен начин… и само кошница, пълна със сандвичи, три бутилки газирани напитки, а когато ни потрябват провизии, ще се снабдяваме от празните магазини из празните градове и лятото никога няма да свършва…