Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война
- Автор: Гашек Ярослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светомир Иванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война». Краткое содержание книги:
— Утре рано ще ви откараме в Писек — подхвърли той сякаш между другото, — били ли сте в Писек?
— През хиляда деветстотин и десета година, когато участвувах в императорските маневри.
След тоя отговор усмивката на старшията стана още по-приятна и тържествуваща. Той чувствуваше, че със своята система на разпитване е надминал себе си.
— От начало до край ли участвувахте в маневрите?
— Разбира се, господин вахмистър, като пехотинец.
И Швейк както преди спокойно продължи да гледа старшията, който се въртеше от радост на стола и не можеше да сдържа вече желанието си да запише час по-скоро последните показания на Швейк. Той извика ефрейтора и му нареди да отведе Швейк, а сам допълни рапорта си: „Планът му е бил следният: промъкнал се в редовете на деветдесет и първи пехотен полк, той е искал да се яви като доброволец за фронта и при първия удобен случай да премине към русите, тъй като е забелязал, че при бдителността на органите завръщането му в Русия по друг начин е станало невъзможно. Близко до ума е, че в деветдесет и първи пехотен полк е щял много лесно да се справи със задачата си, тъй като при кръстосания разпит, на който го подложихме допълнително, той призна, че е участвувал като пехотинец в императорските маневри през хиляда деветстотин и десета година в околностите на Писек. От това се вижда, че той е много способен в специалността си. Добавям, че събраният обвинителен материал е резултат на моята система за кръстосан разпит.“
На вратата се появи младшият полицай:
— Господин вахмистър, той иска да иде по нужда.
— Bajonet auf!236 — реши старшията. — Но не, доведете го тук.
— Вие искате да идете по нужда? — любезно го попита старшията. — Да не би зад това да се крие нещо друго? — И той впери поглед в лицето на Швейк.
— Нищо друго няма, господин вахмистър, само по голяма нужда искам да ида — отговори Швейк.
— Само да не би зад това да се крие нещо друго — повтори многозначително старшията, като нахлузи на колана си кобура със служебния револвер, — аз ще дойда с вас! Револверът ми е много добър — рече той по пътя на Швейк, — със седем патрона е и дава много точна стрелба.
Преди обаче да излязат на двора, той повика ефрейтора и тайнствено му каза:
— Вие ще натъкнете щика на пушката си и когато той влезе вътре, ще застанете зад клозета, да не би да разбие стената и избяга отзад.
Клозетът беше обикновена малка дървена къщичка, която отчаяно беше кацнала сред двора над една яма с нечистотии, изтичащи от близкия куп тор.
Той беше стар ветеран, в който бяха удовлетворявали телесните си нужди цели поколения. Сега тука беше седнал Швейк, придържайки се с една ръка за връвчицата на вратата. В това време през прозорчето отзад младшият полицай гледаше задника му, да не би Швейк да се опита да избяга.
Соколовите очи на старшията бяха втренчени във вратата. В същото време той се питаше в кой крак на Швейк да стреля, ако последният се опита да бяга.
Но вратата бавно се отвори, оттам излезе задоволеният Швейк и се обърна към старшията:
— Много ли стоях? Не ви ли забавих?
— О, не, не — отвърна старшията и си рече: „Какви фини, какви възпитани хора. Знае какво го очаква, но — моите почитания. До последния моментен остава възпитан. Нашенецът способен ли е на такова нещо?“
Старшията въведе Швейк в караулното помещение и седна до него върху празното легло на стражаря Рампа, който тая нощ беше в обход по селата и по това време най-спокойно си седеше в кръчмата „При черния кон“ в Противни и играеше мариаш с няколко души обущари, като през време на паузите твърдеше, че Австрия ще спечели войната.
Старшията запали лулата си, предложи тютюн и на Швейк, за да натъпче и той своята, ефрейторът притури дърва в печката и полицейският участък се превърна в най-приятното място на земното кълбо, в едно спокойно кътче, топло гнезденце в припадащия зимен сумрак, когато е така приятно да се стои на тъмно.
Всички мълчаха. Една мисъл занимаваше старшията и той най-после я изрази гласно, като се обърна към ефрейтора:
— Според мене не е правилно да бесят шпионите. Човек, който се жертвува в името на дълга, в името на своята, така да се каже, родина, трябва да бъде екзекутиран по достоен начин, с барут и олово, как мислите, господин ефрейтор?
— Разбира се. Само разстрел, но не и бесило — съгласи се младшият полицай. — Представете си, че нас ни изпратят и ни кажат: „Ще разузнаете колко картечници имат русите в картечното си отделение.“ Преобличаме се ние и тръгваме. Е, заслужаваме ли ние тогава да ни обесят като някакви разбойници и убийци?
236
Тури щика! — Б.пр.