Пътят на кралете (том II)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том II)». Краткое содержание книги:
Каладин дръпна кесия със сфери от колана си, за да я хвърли на Вен. Кесията обаче не щеше да се откачи. Каладин изруга, препъна се, взе да тегли кесията. Изведнъж тя се освободи и така той пак залитна. Една прозрачна бяла фигурка се стрелна надалеч и се завъртя безгрижно.
— Проклето вятърно духче — рече той. Вятърните духчета се срещаха много често из тези скалисти равнини.
Мина край шатрата и хвърли кесията на Вен. Високият мъж ловко я улови и парите изчезнаха в някакъв джоб на широката му бяла роба. Подкупът подсигуряваше това, че хората на Каладин първи щяха да получат лекарска помощ на бойното поле. При положение, че няма светлооки, които да се нуждаят от внимание.
Време беше да влезе в строя. Забърза, започна да подтичва с копието в ръка. Никой не му създаваше главоболия, задето носи панталони под кожената си пола на копиеносец. Правеше това, за да могат хората му да го разпознават в гръб. Всъщност напоследък никой не му създаваше главоболия за нищо. Това все още му се струваше странно, след като толкова много се беше борил за всичко през първите години в армията.
Продължаваше да не се чувства на място. Репутацията му го открояваше, ала какво да направи? Така поне хората му не понасяха подигравки. След няколко години, през които се справяше с бедите една подир друга, сега най-сетне можеше да спре и да помисли.
Не беше сигурен, че това му харесва. В последно време мисленето беше опасно. Много отдавна не беше взимал онова парченце скала и не се беше замислял за Тиен и за дома.
Отправи се към предните редици и завари хората си точно там, където им беше казал да отидат.
— Далет — провикна се той и отърча при грамадния копиеносец, който беше негов сержант. — Скоро ще имаме ново попълнение. Ти трябва да… — той прекъсна. Един младеж, може би четиринадесетгодишен, стоеше до Далет. В бронята на копиеносец изглеждаше дребничък.
Внезапно проблесна спомен. Друг юноша, с познато лице, хванал копие, от което му бяха казали, че няма да се нуждае. Две обещания, нарушени наведнъж.
— Току-що се добра дотук, сър — отвърна Далет. — Тъкмо го подготвям.
Каладин се отърси от спомена. Тиен беше мъртъв. Но, Отче на Бурята, новото момче изглеждаше досущ като него.
— Отлично — каза Каладин и се насили да не гледа Сен. — Платих добри пари да махна това момче от взвода на Гаре. Този човек е толкова некадърен, че със същия успех можеше да се сражава и на страната на противника.
Далет изръмжа нещо в знак на съгласие. Хората му знаеха какво да правят със Сен.
Добре, помисли Каладин и огледа бойното поле в търсене на подходящо място, където взводът му да се задържи. Хайде да започваме.
Беше чувал за войниците, които се сражаваха на Пустите равнини. Истинските войници. Ако се проявиш като обещаващ боец при тези погранични спорове, пращат те там. Предполагаше се, че на Равнините е по-безопасно — много повече войници, но по-малко битки. Затова Каладин искаше да отведе своя взвод час по-скоро.
Обсъди положението с Далет и избраха позиция. Най-сетне тръбите прозвучаха.
Взводът на Каладин тръгна.
— Къде е момчето? — попита Каладин, докато измъкваше копието си от гърдите на войник в кафяво. Онзи падна на земята и изстена. — Далет!
Грамадният сержант се биеше. Не можеше да се обърне и да отговори.
Каладин изруга и заразглежда хаотичното бойно поле. Копията удряха щитове, плът, кожа; мъжете викаха и крещяха. По земята гъмжаха духчета на болката, прилични на оранжеви ръчички или сухожилия, които се протягаха сред кръвта на ранените.
Всички от взвода на Каладин бяха налице, ранените им се намираха на защитено място в средата. Всички без Тиен.
Сен, рече си Каладин. Името му е Сен.
Каладин зърна нещо зелено сред кафевите униформи на противника. Един уплашен глас някак проряза шумотевицата. Това беше той.
Каладин се хвърли натам и наруши строя, с което накара сражаващия се до него Ларн да викне изненадано. Каладин се приведе и мина под едно противниково копие, втурна се по камъните, прескачайки трупове.
Сен беше повален на земята, над него — вдигнато копие. Вражеският войник стовари оръжието си.
Не.
Каладин блокира удара, отклони копието, плъзна се и спря пред Сен. Тук имаше шестима копиеносци в кафяво. Каладин диво се завъртя сред тях и ги атакува. Копието му като че ли се движеше само. Подкоси краката на един от мъжете, свали друг с хвърляне на ножа.
Беше като вода по склона на хълм — течаща, непрестанно в движение. Остриетата на копията проблясваха около него, дръжките им свистяха от бързината. Никой не го удари. Никой не можеше да го спре. Не и когато се чувстваше така. Когато енергията му идваше от това, че защитава падналите, силата — от това, че брани един от своите хора.