Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Заплакваше изведнъж посред улицата, като си помислеше, че неговият пълничък Жорж би могъл да подскача сега до него с малките си крачета както някога, когато излизаха заедно на разходка. Тогава се прибираше в къщи и обхванал глава с ръцете си, хълцаше до вечерта. Задаваше си по двадесет, по сто пъти на ден един и същи въпрос: кой е бащата на Жорж — Лимузен или той? Особено нощем се впускаше в безкрайни разсъждения по този въпрос. Веднага щом си легнеше, се впускаше отново в същия низ от безнадеждни доводи.
След раздялата с жена си отначало не се съмняваше, че детето действително е на Лимузен. После малко по малко почна да се колебае. Положително твърдението на Анриета не можеше да има някаква стойност. Тя искаше да го засегне и да го докара до отчаяние. Като претегляше хладно доводите за и против, идваше до заключението, че вероятността да го е излъгала беше голяма.
Единствен Лимузен вероятно можеше да каже истината. Но как да я узнае, как да го разпита, как да го накара да признае?
Понякога Паран ставаше посред нощ, решен да отиде при Лимузен да го моли, да му предложи всичко, каквото иска, за да сложи край на това ужасно мъчение. После си лягаше отново, отчаян, защото беше разсъдил, че без съмнение и любовникът щеше да излъже. Положително щеше да излъже, за да попречи на истинския баща да вземе детето си.
Какво да прави тогава? Нищо.
И той се упрекваше, задето бе ускорил тъй събитията, задето не беше никак размислил и не беше проявил търпение, задето не бе съумял да изчака и да се преструва един-два месеца, за да се увери със собствените си очи. Трябваше да се прави, че не подозира нещо и да ги остави да се издадат неусетно сами. Достатъчно щеше да бъде да види как другият целуваше детето, за да отгатне, да разбере. Приятелят не целува както бащата. Щеше да ги дебне зад вратите. Как не беше помислил за това! Ако Лимузен, когато останеше сам с Жорж, не го грабнеше веднага да го притисне в гърдите си и да го зацелува жадно, а го оставеше равнодушно да си играе, без да се занимава с него, нямаше да има място за никакво съмнение — това щеше да означава, че той не беше, не се смяташе, не се чувствуваше негов баща.
По този начин Паран, като изпъди майката, можеше да задържи сина си и щеше да бъде щастлив, напълно щастлив.
Той се мяташе в леглото си, изпотен и изтерзан, и се мъчеше да си спомни държането на Лимузен към малкия. Но не си спомняше нищо, съвсем нищо, нито един жест, нито един поглед, нито една подозрителна дума или ласка. Освен това самата му майка не се занимаваше много с детето. Ако то беше от нейния любовник, сигурно щеше да го обича повече.
Значи, бяха го разделили от сина му за отмъщение, от жестокост, за да го накажат, задето ги бе уловил.
И той решаваше да отиде още рано в зори да потърси съдействието на властта, за да му възвърнат Жорж.
Но едва взел това решение, обземаше го увереност в противното. Щом Лимузен е станал още от първия ден любовник на Анриета, при това обичан любовник, тя му се е отдавала сигурно с онзи порив, с онази самозабрава, с онази пламенност, от които жените стават майки. Хладната сдържаност, която бе внесла в техните интимни отношения с него, Паран, би ли попречила да зачене от неговите ласки?
В такъв случай щеше да се бори да вземе при себе си, да задържи завинаги и да се грижи за детето на другиго. Не би могъл да го гледа, да го целува, да го чува да казва „татко“, без да се измъчва, без да се разкъсва от мисълта: „Той не е мой син!“ Щеше да се обрече сам на безкрайно изтезание, на окаян живот! Не, по-добре беше да остане сам, да живее, да остане и да умре сам.
Всеки ден и всяка нощ тези страхотни съмнения и страдания започваха отново и нищо не можеше да ги успокои, нито да ги прогони. Страхуваше се особено от припадащия мрак, от тъгата на вечерния здрач. Тогава чувствуваше сърцето си като обляно от скръб, то преливаше от отчаяние, което сякаш се спускаше заедно с мрака, потапяше го и го подлудяваше. Страхуваше се от собствените си мисли, както човек се страхува от злодейци, и бягаше от тях като подгонен звяр. Особено много се страхуваше от празното си жилище, което изглеждаше така мрачно и ужасно, и от пустите улици, където само тук-таме свети по някой фенер, а самотният минувач, когото чуваш отдалеч, прилича на скитник, който забавя или ускорява крачките си според това дали се приближава към теб, или върви подире ти.