Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай
- Автор: Валё Пер, Шьовал Май
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай». Краткое содержание книги:
— Че той никакъв не ми се обади — рече Колберг.
— Сигурно се е задоволил само с документите по делото.
— Може.
Мълчание, нарушено пак от Меландер, който стана и каза:
— Е, докъде стигнахме?
— Не ми е съвсем ясно — отвърна Мартин Бек.
— Извинете ме — каза Меландер и отиде до тоалетната.
Когато затвори вратата след себе си, Колберг погледна Мартин Бек и попита:
— Кой ще отиде при Оса?
— Виж какво, това е работа за сам човек, а от двама ни ти си по-подходящ.
Колберг не отговори.
— Не искаш ли? — попита Мартин Бек.
— Не, не искам, но въпреки това ще отида.
— Тази вечер ли?
— Първо имам да ходя на други две места. До Вестберя и в къщи. Обади й се и кажи, че към седем и половина ще я посетя.
Един час по-късно Колберг влезе в жилището си на Паландергатан.
Часовникът показваше едва пет, а навън вече от няколко часа беше тъмно.
Жена му, облечена в избелели джинси и негова стара карирана риза, боядисваше кухненските столове. Беше си навила ръкавите и небрежно завързала краищата й отпред. По ръцете, раменете и краката, та дори и на челото й имаше боя.
— Съблечи се — каза той.
Тя застина с вдигната четка и го погледна изпитателно.
— Спешно ли е? — с насмешка попита тя.
— Да.
Веднага стана сериозна.
— Трябва да излизаш пак ли?
— Да, имам разпит.
Тя кимна, остави четката в кутията с боя и си изтри ръцете.
— Оса — рече той. — Ще ми бъде ужасно трудно.
— Искаш да се подготвиш ли?
— Да.
— Но да знаеш, че ще те пооплескам малко — предупреди го тя и разкопча ризата си.
XX
Пред една къща на Клуббакен стоеше побелял от сняг мъж и замислено гледаше някаква бележка. Беше се овлажнила и вече се разпадаше. Снежната виелица и слабата светлина на уличната лампа му пречеха да я разчете. Но като че ли все пак беше попаднал на верния адрес. Отръска се като мокро куче и изкачи стъпалата пред входа. На площадката изтупа снега от обувките си и позвъни. После сне шапката, изтръска я от влажните снежинки и без да я слага обратно на главата си, зачака да види какво ще стане. Вратата се открехна и се показа жена на средна възраст. Беше препасана с престилка и имаше брашно по ръцете.
— Полиция — каза той дрезгаво.
Прокашля се и допълни:
— Първи помощник-инспектор Нурдин.
Жената го гледаше плахо.
— Можете ли да се легитимирате? — най-после рече тя. — Искам да кажа…
Мъжът въздъхна, премести шапката в лявата си ръка и започна да разкопчава палтото и жакета си. Измъкна портфейла и й показа служебната карта.
Жената проследи движенията му с ужасен поглед, сякаш очакваше ей сега да измъкне бомба или автомат, или презерватив.
Тъй като той не й даде картата си, тя се принуди да се взира през едва открехнатата врата.
— Детективите нямаха ли едни такива особени значки? — попита тя колебливо.
— Да, госпожо. Аз също имам — отвърна той мрачно.
Носеше значката си в задния джоб. Чудеше се само как да стигне до нея, без да оставя шапката на стълбите или пак да я слага на главата си.
— Е, и това стига — рече жената несигурно. — Сундсвал? Дошли сте чак от Норланд, за да говорите с мен?
— Не. Имам да свърша и други работи в града.
— Извинявайте. Но нали разбирате, искам да кажа…
Тя млъкна.
— Да? Какво искате да кажете?
— Ами, такова, в днешно време човек трябва да е предпазлив. Никога не знаеш…
Нурдин усилено размишляваше къде да сложи шапката си. На главата му продължаваше да вали и снежинките се топяха по голото му теме. Не биваше да остава така, в едната ръка с легитимация, а в другата с шапка. Можеше да му се наложи да запише нещо. Най-практично би било да си я сложи обратно на главата си, но щеше да изглежда неучтиво. Пък би било глупаво да я остави на стълбите. Може би трябваше да помоли жената да го пусне вътре, но това щеше да я постави пред необходимостта да отговори с да или не, а както я преценяваше, това можеше да й отнеме доста време.
Там, откъдето идваше Нурдин, си беше съвсем в реда на нещата да поканиш чуждия човек в кухнята, да му предложиш чаша кафе и да го оставиш да се постопли край печката. Хубав и практичен обичай, мислеше си той. Но може би неприложим в големия град.
Сепна се и попита:
— При обаждането си вие споменахте някакъв мъж и един гараж, нали?
— Страшно съжалявам, ако съм ви обезпокоила…
— О, напротив. Много сме ви благодарни.
Тя се обърна и погледна назад, при което почти му затвори вратата. Вероятно се боеше да не прегорят курабиите в печката.
— Да, да. Очаровани — продължи Нурдин под носа си. — Прещастливи. Да се побърка човек.