Тъгата на сукубата

Проклятие. Дори не знаех кой е «той». Отчаяно се опитвах да си представя за кой от смъртните ми познати нефилимът би могъл да си мисли, че ми е нещо повече от приятел. Сякаш и така не беше достатъчно трудно да са ми просто приятели.

Случайно или не, мислите ми незабавно се насочиха към Сет. Мислех за разбирателството ни напоследък. Платонично и невинно, а и толкова сърдечно. Толкова хубаво и естествено, и така спиращо дъха ми, щом случайно се докоснехме.

Не, това беше глупаво. Увлечението ми по него бе съвсем повърхностно. Книгите му ме караха да се вълнувам, тъй като обожавах героите, а приятелството ни бе начин да превъзмогна Роман. Всякакво увлечение или привързаност, които Сет бе изпитвал към мен, навярно бързо бяха избледнели. Той не беше показал никакви признаци за нещо повече от приятелски чувства, а и моето дистанциране явно бе дало ефект. Освен това той все още изчезваше за тайнствените си срещи — вероятно с някое момиче, но се притесняваше да ми разкаже за нея. Беше самонадеяно от моя страна да го поставя в категорията «гадже».

И все пак… нима нефилимът знаеше това? Кой би могъл да знае какво си мислеше този негодник? Ако бе наблюдавал разговора ни на чаша кафе, би могъл да допусне какво ли не. Обхвана ме страх, който ме подтикваше да изтичам на горния етаж и да проверя как е Сет. Не. Би било излишно, поне засега. Той пишеше — на обществено място и заобиколен от хора. Нефилимът нямаше да го нападне в такава обстановка.

Кой друг тогава? Уорън? Нефилимът воайор ни бе гледал, докато правим секс. Ако това не се броеше за връзка, не зная какво би могло. Разбира се, нефилимът навярно беше забелязал, че с Уорън почти никога не общуваме по какъвто и да било друг интимен начин. Бедният Уорън! Сексът с мен вече почти го беше съсипал; щеше да е жестоко, ако станеше жертва на странното и неуместно чувство за хумор на нефилима. За щастие днес вече бях видяла Уорън да влиза. Беше зает в кабинета си и може би това се броеше за сигурност. Макар че беше сам, всеки писък при нападението на нефилима веднага би привлякъл нечие внимание.

Дъг? С него флиртувахме постоянно. Някой сигурно би могъл да си помисли, че спорадичното преследване от страна на Дъг е показател за нещо повече от приятелство. Все пак през последните седмици с него не бяхме говорили много. Бях прекалено разсеяна заради атаките на нефилима. И заради Роман.

Ех, Роман. Това беше възможността, която подсъзнателно блуждаеше в ума ми. Наистина, досега я бях избягвала, защото означаваше да му се обадя и да наруша мълчанието, което така упорито се опитвах да поддържам. Не знаех точно какво бе имало между нас и дали то бе нещо повече от изгаряща привързаност и случайна съвместимост. Не знаех дали бе любов, или зараждането на любов, и изобщо какво е. Но знаех, че държа на Роман. И то много. Липсваше ми. Пълното ми откъсване от него бе най-сигурният начин да се възстановя, да надмогна копнежа си и да продължа напред. Страхувах се какво би могло да се случи след подновяването на контакта.