Тъгата на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Албена Черелова-Желева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тъгата на сукубата». Краткое содержание книги:
— Какво има?
— Нищо, нищо — бодро обявих аз.
Прекалено бодро. В погледа му мярнах недоверие, но той не повдигна отново въпроса.
— Тук ли ще хапнем?
— Аха, но първо трябва да се видим с Дъг.
— Дъг? — объркването на Сет се задълбочаваше.
Заведох го до жилищен блок в съседство и се качихме по стълбите до жилището на Дъг. От апартамента гърмеше музика и аз сметнах това за добър знак. Наложи се да почукам три пъти, преди някой да отвори. Не беше Дъг. Беше съквартирантът му и изглеждаше надрусан.
— Тук ли е Дъг?
Той примигна насреща ми и зарови пръсти в дългата си чорлава коса.
— Дъг ли? — попита.
— Да. Дъг Сато.
— О, Дъг, да.
— Тук ли е?
— Не, човече, той… — Типът притвори очи. Господи, кой се надрусва така толкова рано през деня? Аз не го правех дори и през шейсетте. — …т-той репетира.
— Къде? Къде репетира?
Типът се втренчи в мен.
— Къде репетира? — повторих аз.
— Маце, знаеш ли, че имаш… ама най-перфектните цици, които някога съм виждал? Те са като… поезия. Истински ли са?
Скръцнах със зъби:
— Къде репетира Дъг?
Той откъсна очи от гърдите ми:
— Западен Сиатъл. Някъде край Алки.
— Имаш ли адреса?
— При… Калифорния и Аляска… — той отново примигна. — Уа! Калифорния и Аляска. Чат ли си?
— Адресът?
— Зелена е. Няма как да я пропуснеш.
Тъй като не получихме друга информация, със Сет си тръгнахме. Отидохме в избрания от мен ресторант.
— Поезия — разсъждаваше развеселен по пътя той — бих казал, като в къмингс* стихотворение!
[* Едуард Естлин Къмингс (1894–1962) — ексцентричен американски поет, който изписвал името си с малки букви — Бел.прев.]
Бях прекалено заета, за да следя какво говори, умът ми препускаше. Дори десерта с ягоди не можа да ме отвлече от тревогите заради този идиотски лов на едър дивеч. Сет се опита да подхване разговор, но отговорите ми бяха неясни и разсеяни, и беше ясно, че умът ми не беше там. Когато свършихме, отново се опитах безуспешно да се свържа с Роман и после се обърнах към Сет:
— В книжарницата ли ще се върнеш?
Той поклати глава:
— Не. Отивам си вкъщи. Осъзнах, че ми трябват доста предварителни проучвания, за да напиша тази сцена. По-лесно ще ми е да работя вкъщи.
Обзе ме паника.
— Вкъщи? Но…
Какво можех да кажа? Например, че ако си остане у дома, би могъл да бъде нападнат от социопатично, свръхестествено същество?
— Остани с мен — изтърсих аз, — да свършим някои задачи.
Учтивото му търпение се изчерпа.
— Джорджина, какво, по дяволите, става? Отиваш си вкъщи, защото си болна, но не си болна. Явно си притеснена от нещо, и то отчаяно. Кажи ми за какво се отнася. Нещо с Дъг ли?
За секунда затворих очи — искаше ми се всичко това вече да е свършило. Искаше ми се да съм някъде другаде. Или да съм някой друг. Сет навярно ме мислеше за откачалка.
— Не мога да ти кажа какво не е наред, а само че нещо не е. Трябва да се задоволиш с това.
После колебливо се пресегнах, вкопчих се в ръката му и умолително го погледнах:
— Остани с мен. Моля те.
Той здраво стисна моята и направи крачка напред, а на лицето му бяха изписани нежност и загриженост. За момент забравих за нефилима. Какво ли значение имаха другите мъже, щом Сет ме гледаше така? Изпитах желание да го прегърна и да почувствам как ръцете му ме обгръщат.
За малко да се изсмея. Да не би да се шегувах? Не ми трябваха тревоги и заради това, че го поощрявам. Аз бях в капана. Аз бях тази, заради която отношенията ни можеха да излязат извън контрол. Аз трябваше да спра да протакам «чистото» скъсване с него.
Рязко се отдръпнах и сведох поглед:
— Благодаря ти.
Той предложи да шофира до Западен Сиатъл, давайки ми шанс да продължа обажданията в колежите. Почти бях приключила, когато стигнахме мястото, където се пресичаха улиците «Аляска» и «Калифорния». Сет леко намали скоростта и двамата се заоглеждахме за зелена къща.
_Няма как да я пропуснеш_ си беше доста глупав съвет. И въобще какво зелено точно? Видях къща в убито зелено, къща в горскозелено и един цвят, който можеше да мине за синьо-зелен. Някои къщи имаха зелени первази, зелени врати или…
— Охо! — каза Сет.
Малка, паянтова къща, боядисана в блестящ нюанс на яркозеленото, почти изцяло скрита от две други, доста по-хубави къщи.
— Няма как да я пропуснеш — измърморих аз. Както и очаквахме, откъм гаража се чуваше музика. Когато стигнахме до отворената врата, видях «Нощно признание» в целия й блясък. Дъг гръмогласно пееше с удивителния си глас. Щом ме видя, внезапно спря.