Тъгата на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Албена Черелова-Желева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тъгата на сукубата». Краткое содержание книги:
Аз, която изпитвах ревност и копнеж, гледайки напредващата бременност на Пейдж и племенничките на Сет, дори не можех да проумея спокойното вземане на решение за убийството на собственото дете.
— Няма значение — простичко каза демонът. — То е пречка и представлява опасност за всички ни. Връзката ми с него е без значение.
— Ти… продължаваш да казваш «то». Толкова ли си отчужден, че не можеш дори да го наречеш по име или пол? Какво е все пак? Син или дъщеря?
Той се поколеба за момент и аз долових зад хладната му маска сянка на смущение.
— Не знам.
Опулих се:
— Какво? — извиках.
— Не бях там, когато се роди. Щом разбрах, че тя… че жена ми… е бременна, си тръгнах. Знаех какво щеше да стане. Не бях нито първият, нито последният, който си е взел за жена смъртна жена. По това време вече бяха родени и унищожени доста нефилими. Всички знаехме на какво са способни. Най-правилното нещо щеше да бъде да го унищожа веднага щом се роди. — Той направи пауза и лицето му отново бе напълно непроницаемо. — Не можех да го направя. Тръгнах си, за да не ми се налага да се справям с това, за да не ми се налага да правя този избор. Измъкнах се като страхливец.
— Никога… Никога ли не си я виждал отново? Жена ти?
— Не.
Безмълвно се питах каква ли е била. И сега почти не разбирах Джером като демон, какво остава пък отпреди грехопадението му. Той почти никога не показваше никаква емоция или привързаност към когото и да било; не можех да си представя каква жена би могла да го покори дотолкова, че да го накара да загърби всичко свято. И все пак, въпреки тази любов, той я бе напуснал, никога не я бе видял отново. Навярно беше мъртва от хилядолетия. Беше си тръгнал, за да спаси детето им, само за да се окаже, че отново държи живота му в ръцете си. Това бе сърцераздирателно и ми се искаше да направя нещо, може би да прегърна демона, но знаех, че той няма да ми благодари за съчувствието. Вече му бе достатъчно неудобно, че бяхме разбрали за него.
— И ти никога не си го виждал? Откъде си сигурен, че е твоето дете?
— От аурата. Когато го почувствам, усещам наполовина моята аура и наполовина нейната. Никое друго създание не може да притежава тази комбинация.
— И усещаш това всеки път?
— Да.
— Обаче не знаеш нищо друго за него.
— Правилно. Както казах, тръгнах си още преди да се роди.
— Точно така… тогава е ясно, че наистина ти си мишената — казах му, посочвайки стената, — дори и без това тук. Нефилимът има специална причина да ти бъде ядосан.
— Благодаря за безусловната подкрепа.
— Нямах това предвид. Просто смятам… че нефилимите имат основателна причина да се гневят. Всеки ги мрази и се опитва да ги убие. А точно този… е, хората харчат хиляди долари за терапия, за да преодолеят лошите преживявания с бащите си. Само си представи какви видове неврози са се развили за няколко хиляди години.
— Да не ми предлагаш семейна терапия, Джорджи?
— Не… разбира се, че не. Макар че… не знам. Опитвал ли си се да поговориш с него? Да го вразумиш? — Спомних си коментара на Ерик, че нефилимите просто искат да бъдат оставени на мира. — Вероятно би могъл да постигнеш нещо.
— Този разговор започва да става съвсем абсурден. — Джером се обърна към Картър: — Искаш ли сега да ги заведеш по домовете им?
— Оставам с теб! — категорично заяви ангелът.
— О, за Бога! Мислех, че вече сме решили…
— Той е прав — обадих се аз. — Предупредителният етап приключи. Сега съм в безопасност.
— Не знаем…
— И без това не ставаше въпрос толкова за моята сигурност, колкото Картър да следи някой от нас да не научи истината за семейните ти проблеми. Вече е прекалено късно за това, а и аз се изморих някой да ме следва като сянка. Задръж го дори и да е ненужно и тогава всички ще спим спокойно.
— Добре казано — тихичко се засмя Картър.
Джером продължи да протестира и поспорихме още малко, но накрая решението остана в ръцете на Картър. Джером нямаше силата да му заповядва; ако Картър искаше постоянно да го следва, той не можеше да направи нищо. Наистина нищо. Нямаше да посмеят да започнат епична битка помежду си, независимо колко ядосани изглеждаха в момента.
Картър се съгласи да ни телепортира обратно, макар да подозирах, че го прави повече, за да е сигурен, че двамата с Коди никога няма да намерим отново дома на Джером. След като заведе вампира вкъщи, Картър ме транспортира до дневната ми и се поколеба, преди да изчезне отново.
— Мисля, че така е по-добре — каза той. — Оставам с Джером. Зная, че нефилимът не е по-силен от него… но все още става нещо странно. Не съм сигурен дали си в опасност или не, но каквото и да се случва с теб, то е съвсем различно. — Вдигна рамене. — Не знам. Има множество трудни за вземане решения. Иска ми се Джером да ни беше позволил да получим малко помощ отвън. Не чак толкова много, разбира се. Просто нещичко. Каквото и да е.