Тъгата на сукубата

— Как така?

— Можела да се преобразява.

Едва не изпуснах книгата.

— Какво?!

Дъг кимна:

— Той се приближил до нея и тя започнала да се превръща в какво ли не, за да го изплаши и прогони — диви животни, природни стихии, чудовища и всякакви други.

— Той… какво направил?

— Държал я. Сграбчил я и не я пуснал, докато траели ужасните трансформации. Без значение в какво се превръщала, той просто я държал.

— Какво станало после? — почти не чувах гласа си.

— Накрая тя отново се превърнала в жена и си останала жена. Тогава се оженили.

Бях спряла да дишам при споменаването на думата «преобразява». Все още стисках книгата, втренчила невиждащ поглед в пространството, а в гърдите ми се надигаше огромно крилато чувство.

— Добре ли си, Кинкейд? Исусе Христе, напоследък си доста странна!

Примигнах, връщайки се към реалността. Чувството в гърдите ми изригна навън и се понесе във възхитителен полет. Отново започнах да дишам.

— Да. Съжалявам. Имах много тревоги. — После добавих: — Отсега нататък ще правя всичко възможно, за да не бъда странна.

Дъг изглеждаше успокоен:

— Може и да е безнадеждно трудно, но щом го казваш ти, има надежда.

— Да — съгласих се с усмивка, — има надежда.