Тъгата на сукубата

Докато пътувахме, проведох още няколко телефонни разговора, с които приключих списъка с колежите и оставих още едно безнадеждно съобщение на Роман.

— Сега какво? — попита Сет, когато отново потънах в мълчание. Трудно бе да се каже как приемаше тревогите ми за Роман и Дъг.

— Аз… не знам.

Бях изчерпала възможностите си. Бях се погрижила за всички, с изключение на Роман. Нямаше как да се свържа с него, а часовникът тиктакаше. Не знаех къде живее. Мисля, че веднъж беше споменал Мадрона, но този район беше голям. Едва ли можех да започна да чукам на всяка врата. Нефилимът бе казал, че времето изтича в края на смяната ми. Въпреки че бях избягала от работа, смятах, че това все още означава «в девет часа». Оставаха ми почти три часа.

— Май най-добре да си взема колата и да се прибера вкъщи.

Сет ме свали пред ресторанта и после ме последва по «Куин Ан авеню». Светофарът го забави и стигнах до апартамента си минута по-рано от него. На вратата ми имаше друга бележка.

Добра работа. Може би накрая откаченото ти поведение ще изплаши всички тези мъже, но се възхищавам на решителността ти. Остава само още един. Чудя се колко ли е бърз твоят танцьор почитател в краката.

Когато Сет стигна до мен, вече смачквах бележката. Извадих ключа от дамската си чанта и се опитах да го пъхна в ключалката. Ръцете ми така трепереха, че не успях да я улуча. Сет взе ключа и отвори вратата.

Влязохме и аз се отпуснах на дивана, Обри се показа иззад него и скочи в скута ми. Сет седна наблизо, оглеждайки апартамента ми, включително и безразборно подредената колекция от негови книги върху новата етажерка. После обърна разтревожения си поглед към мен.

— Джорджина, какво мога да направя за теб?

Поклатих глава. Чувствах се победена и безпомощна.

— Нищо. Просто ми е приятно, че си тук.

— Аз… — той се поколеба — неприятно ми е да го кажа, но трябва да те оставя за малко. Имам среща с някого.

Рязко вдигнах поглед към него. Още една от онези тайнствени срещи. Страхът ми бе временно изместен от любопитство, но не можех да го разпитвам. Не можех да го попитам дали се среща с жена. Поне бе казал, че ще се срещне с _някого_. Нямаше да е сам.

— Ще бъдеш… известно време… с тях?

Той кимна:

— Ако искаш, мога да дойда по-късно тази вечер или… може би да отложа срещата?

— Не, не, не се тревожи.

Дотогава всичко щеше да е приключило.

Той остана още малко и отново се опита да подхване разговор, в който аз просто не можах да взема участие. Когато накрая стана, за да тръгне, цялото му същество изразяваше тревога и аз съжалих, че го бях въвлякла в това.

— До утре всичко ще е приключило — казах му. — Не се тревожи. Обещавам ти, че дотогава ще се оправя.

— Добре. Ако имаш нужда от нещо, потърси ме. Обади ми се, без значение за какво се отнася. Иначе… до утре. Ще се видим в книжарницата.

— Не, няма. Утре имам почивен ден.

— О! Нали нямаш нищо против да се отбия?