Тъгата на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Албена Черелова-Желева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тъгата на сукубата». Краткое содержание книги:
И все пак… държах на него, не можех да позволя да стане жертва на нефилима. Всъщност Роман беше най-вероятният кандидат и аз не бих могла да рискувам живота му. Половината от персонала на книжарницата смяташе, че имаме романтични отношения. А защо не и нефилимът? Особено на фона на демонстрираната през последните няколко излизания близост. Всеки дебнещ нефилим щеше да види в това знак за романтична привързаност. Взех мобилния си телефон и със затаен дъх позвъних на Роман. Никакъв отговор.
— По дяволите! — изругах, докато слушах съобщението на гласовата му поща. — Здравей, Роман, аз съм. Знам, че нямаше повече да ти се обаждам, но се случи нещо… и аз наистина трябва да говоря с теб колкото е възможно по-скоро. Наистина е откачено, но и много важно. Моля те, обади ми се.
Затворих, седях и мислех. Сега какво да правя? Импулсивно погледнах към списъка с телефонните номера на персонала и набрах домашния телефон на Дъг. Той имаше почивен ден. Никакъв отговор, точно както при Роман. Къде бяха всички?
Отново насочих вниманието си към Роман и се опитах да си представя къде би могъл да е. Най-вероятно — на работа. За нещастие не знаех къде е това. Каква нехайна псевдоприятелка бях! Беше казал, че преподава в колеж. Беше го споменавал няколко пъти, но винаги казваше «в училище» или «в колежа». Никога не бе назовал името му.
Обърнах се към компютъра и започнах да търся местните колежи. Когато само в Сиатъл изскочиха няколко, отново изругах. Имаше и много извън града — в предградията или в съседните малки градчета. Възможно бе да е всеки от тях. Принтирах списък с всички колежи и телефонните им номера и прибрах листа в дамската си чанта. Трябваше да изляза оттук, трябваше да проведа търсенето там, на място.
Отворих вратата на офиса и се сепнах. Друга идентично написана бележка висеше на вратата ми. Огледах коридора с надеждата да видя някого. Нищо. Откачих бележката и я отворих.
Губиш време и мъже. Вече изгуби писателя. По-добре побързай — ловът на едър дивеч започна.
— Лов на едър дивеч, определено! — промърморих и смачках бележката. — Пълен задник!
Но… какво означаваше, че съм изгубила писателя? Сет? Пулсът ми се ускори и се качих в кафенето, като по пътя стреснато се оглеждах.
Сет го нямаше. Ъгълът, където обикновено седеше, беше празен.
— Къде е Сет? — попитах аз Брус. — Преди малко беше тук.
— Беше — съгласи се той, — но после внезапно си събра вещите и излезе.
— Благодаря.
Наистина трябваше да изляза. Открих Пейдж в отдел «Нови книги».
— Трябва да си отида вкъщи. Имам мигрена.
Тя смаяно ме изгледа. От всички служители аз отсъствах най-рядко. Никога не се обаждах, че съм болна. Все пак, тя едва ли щеше да ми откаже и то точно по тази причина. Не бях някой, който злоупотребява със системата.
След като ме увери, че мога да си тръгна, добавих:
— Би могла да повикаш Дъг.
Така с един куршум щях да убия два заека.
— Бих могла — каза тя, — но съм сигурна, че ще се справим. Двамата с Уорън ще бъдем тук през целия ден.
— Той ще е тук през целия ден?
Тя многократно ме увери, че той наистина ще остане и аз се поуспокоих. Добре. Значи можех да го зачеркна от списъка.
Щом влязох в апартамента си, се обадих на мобилния телефон на Сет.
— Къде си? — попитах го.
— У дома. Забравих някои бележки, от които имам нужда.
У дома? Сам?
— Искаш ли да закусим заедно? — попитах го внезапно, водена от нуждата да го измъкна от дома му.
— Часът е почти един.
— Тогава обяд?
— Не си ли на работа?
— Казах, че съм болна и се прибрах.
— А болна ли си?
— Не. Просто се срещни с мен — дадох му адреса и затворих.
Докато шофирах към мястото на срещата, отново се опитах да се свържа с Роман на мобилния му. Гласова поща. Извадих телефонните номера на колежите и започнах с първия от списъка.
Голяма мъка. Първо, наложи се да звънна в централата, за да открия правилния факултет. Повечето колежи дори нямаха езикови факултети, но пък почти всички имаха поне встъпителен курс с обучение в свързана с това област, като антропология или хуманитарни науки.
Бях проверила три колежа, когато стигнах Кепитъл Хил и въздъхнах с облекчение, виждайки Сет да чака на посоченото от мен място. След като паркирах и пуснах монета в паркинг автомата, отидох при Сет. Опитах се да докарам поне усмивка, но явно не се получи.