Тъгата на сукубата

— О, Боже! _Истински негодник._

Мислех за цялата верига от събития, свързани с нефилима и как Джером от самото начало ни бе държал настрани. Привидно действията му бяха, за да ни предпази, но нямаше никаква причина да не ни обясни за нефилима, нямаше нищо опасно да разберем природата на нашия противник. Но все пак Джером бе останал потаен и безпричинно се разгневяваше, когато някой от нас се окажеше прекалено близо. Когато Коди за първи път изложи теорията си за «свирепия ангел», бях предположила, че потайнствеността се дължи на притеснението на другата страна. И все пак не другата страна бе тази, която криеше нещо. Беше нашата.

Клик. Клик. Парчетата от пъзела започнаха да си идват на мястото. Спомних си за книгата на Харингтън: _Развратните ангели учели съпругите си на магии и заклинания, а техните потомци скитали подивели по земята… Заклинания. Като отживелицата на стената на Джером. Това е, за да ми припомни с кого си имам работа — сякаш има начин да забравя,_ безцеремонно беше казал Джером.

Картър ми беше обяснил, че много от демоните преследват нефилимите. Нанет бе поискала да дойде и да помогне за този, но Джером не й бе позволил и така бе свел до минимум броя на замесените. Картър обаче му беше подръка — за убийството. Бях попитала _дали Джером не иска да го направи лично_, но ангелът бе избягнал отговора. Въпреки това, пъзелът се подреди. _Нефилимите наследяват много повече от половината мощ на родителите си, макар че никога не могат да я надминат._ Думи на Джером от миналата седмица, казани между другото, точно след като бях нападната. Само преди няколко минути се учудвах на увереността му, че е по-силен от нефилима и го бях попитала как може да е сигурен. Разбира се, че може. Небесната генетика вече бе определила заложбите.

— Джорджина, къде отиваш? — възкликна Коди, когато излязох от стаята и се запътих по посока на двамата спорещи в дъното на коридора.

— Разбери — казваше Картър — няма да ти навреди, ако просто…

— Твой е! — изкрещях на Джером и се втренчих в него, опитвайки се да го накарам да сведе поглед; трудна задача, тъй като той бе по-висок от мен. — Нефилимът е твой!

— Мой проблем?

— Не! Знаеш какво имам предвид. Твое дете. Твой син… или дъщеря.

Възцари се тишина и Джером се вгледа в мен с пронизващите си черни очи, които проникваха право в душата ми. Очаквах всеки момент да бъда издухана в другия край на стаята. Вместо това той попита:

— Е, и?

Преглътнах, слисана от мекия му отговор:

— И… и… защо просто не ни каза още от самото начало? Защо е тази тайнственост?

— Вероятно и сама можеш да се досетиш, че не е тема, която обичам да обсъждам. И обратно на общоприетото схващане, аз все пак имам право на личен живот.

— Да, но… — Сега, когато всичко излезе наяве, не знаех нито какво да кажа, нито какво да мисля, нито какво да направя. — Какво ще стане? Какво смяташ да правиш?

— Каквото бях планирал. Ще открием това същество и ще го унищожим.

— Но то… той или тя… е твое…