Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
И за всичкото това време младият мъж успя да направи четири вдървени крачки през улицата.
Изглежда, нещо му се стори нередно.
— Какво ви е, господин Холи? Имате много болен вид.
— Рядкото щастие — рекох.
— А-а, неудържимо е. Бягайте. Ще ви изчакам.
Втурнах се в тоалетната, затворих вратата и дръпнах верижката, че да се чуе пуснатата вода. Нарочно не светнах лампата. Седнах в мрака. Треперещият ми стомах се вживя в ролята си. Само след секунда наистина ми дойде напън, отпуснах се и пулсиращото в мен напрежение постепенно утихна. Добавих нова алинея към кодекса на Морфи. При неочаквано събитие променяш плана си — моментално.
И друг път ми се е случвало в момент на криза или сериозна опасност да се измъквам и да наблюдавам себе си — движенията и мислите ми — сякаш съм любопитен минувач, но без да се поддавам на емоциите на онова, което гледам. И докато седях в тъмното, видях как онзи сгъна своя идеален план, постави го в кутия, затвори капака й и изтика цялата работа не само извън полезрението си, но и извън съзнанието си. С което искам да кажа, че когато след известно време се изправих в мрака, вдигнах ципа на панталона си, огладих престилката и положих длан върху паянтовата шперплатова врата, вече бях най-обикновен продавач в бакалница, готов да се справи с натоварванията на деня. При това без нищо скрито-покрито. А съвсем реално. Е, притеснявах се малко какво ли може да иска от мен младият мъж, но това си беше обичайният лек долнокачествен страх, който всички изпитваме от ченгетата.
— Извинявайте, че ви забавих — рекох. — Не ми идва наум какво може да съм ял, че да се докарам до това положение.
— Изглежда, има някакъв вирус — каза. — И жена ми го изкара миналата седмица.
— Да, ама моят направо стреля с гаубица. За една бройка да напълня гащите. Та с какво мога да ви бъда полезен?
Видът му бе смутен, извинителен, едва ли не срамежлив.
— Човек какво ли не прави — рече.
Преборих се с импулса да му кажа: „Всякакви ги има“ — и слава Богу, че устисках, понеже следващите му думи бяха:
— Всякакви се срещат, особено в работа като моята.
Минах зад тезгяха и затворих с крак кутията за шапката ми на рицар тамплиер. После се облегнах с лакти отгоре му.
Странна работа. Само преди пет минути се гледах с чужди очи. Налагаше се. И онова, което те видяха, се оказа от значение. Защото, докато пресичаше улицата, този човек приличаше на някаква огромна, мрачна, безнадеждна съдба, на враг, на страшилище. Но веднъж скътал своя план, та дори откъснал го от себе си, човекът ми се явяваше като отделен предмет, без всякаква връзка с мен, за добро или зло. Струва ми се, че бе горе-долу на моята възраст, но оформен от някаква школа, възпитание, а може би и култ — изпито лице, грижовно скъсена щръкнала коса, бяла кенарена риза с копчета на яката и несъмнено избрана от жена му вратовръзка, потупана и изправена от пръстите й, преди да го изпроводи. Тъмносив костюм, нокти — обект на домашни, но все пак старателни, грижи, широка брачна халка на лявата ръка и миниатюрна лентичка върху бутониерата, подсказваща наличието на орден; който не желае да носи на показ. Устата и тъмносините очи бяха обучени на твърдост, каквато, неизвестно защо, в момента им липсваше. По някакъв начин у него се бе появила пробойна. Не беше вече онзи човек, изстрелвал кратки, резки въпроси, подредени стройно един върху друг като струговани късчета стомана.