Освобождението на Атлантида

Стомахът й се сви, когато осъзна, че това не бе никакво животно, а разпокъсан, добре износен, окървавен чехъл.

- Мама остави чехъла си, виждаш ли? - каза Елени доверчиво. - Притеснявам се, че краката й ще изстинат.

Лас Пинтурас, по залез слънце

Джъстис занесе последния товар с използваеми стоки в единствената къща, която бе сравнително невредима след атаката на вампирите и я даде на жената, която подреждаше припасите. Повечето консерви бяха оцелели. Няколко обгорени по краищата, но пак използваеми одеяла. Няколко лични вещи, които селяните бяха измъкнали изпод руините.

Или поне изпод това, което пожарът не бе превърнал в пепел. Върна се назад и погледна към селото или по-точно към това, което бе останало от него. Отвращението, което изпита, изпепели стомаха му като киселина. Нямаше друга възможност, освен да призове водата и да потуши огъня. Ако не го бе сторил, те щяха да изгубят всичко. Но му призля, когато видя малкото момче, което държеше в ръце подгизналата си колекция от изгорели наполовина бейзболни карти.

Или пък гледката изтръгна орган от гърдите му, не че щеше да си признае.

Тези хора му напомняха на колонистите в Америка, с които се биеше рамо до рамо, нощта, в която бе изработил рибката на Кийли. Бяха смели и твърдоглави, също както и тези хора. Бяха готови да изживеят животите си тук в джунглата, далеч от законите изковани от хора или правителства. Изхранваха се със земеделие и се гордееха с това. Алехандро може би бе най-гордият от тях. Той работеше като за десетима, разпореждаше се и придумваше хората да действат по-бързо, за да могат да спасят каквото могат, да барикадират сградата и да скрият жените и децата преди мракът отново да падне. Горд и храбър. От Алехандро щеше да излезе страхотен воин.

Те се глупаци, изкикоти се нереидът. Така и не дойде помощ от отдела за разузнаване на паранормална дейност на Гватемала. Те не са нищо друго освен стръв за кръвопийците.

- Свързали са се с тях едва тази сутрин след като вампирите са се изтеглили - каза Джъстис. Тогава осъзнава, че току-що си бе отговорил на глас. - Добре, мисля че вече съм готов за защитните стаи в храма. Сигурен съм.

Кийли премина през изгорената земя и застана до него. Лицето й бе изцапано с прах и пепел, но за него тя светеше като пламък. Бе вързала косата си, за да не пада пред лицето й, а на него му се искаше да я пусне и да зарови лице в копринените й кичури. Да вдиша сладкия й аромат, след като толкова часове носът и дробовете му поемаха миризмата на изгоряло.

- Да не спомена защитни стаи в храм? Какви са? - попита тя с любопитството на винаги задаващия въпроси учен.

Джъстис не можеше да се сдържи и сведе глава, за да я целуне. Усещане толкова силно се завихри в него, че воинът имаше чувството, че напрежението ще го пръсне. Нямаше нищо по-важно от Кийли, от днес насетне нямаше да пропусне и ден, без да благодари на боговете, че го срещнаха с нея. Обви ръце около нея и я дръпна толкова близо, че усещаше ударите на сърцето й срещу гърдите си.